Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Смяташе да отиде направо в покоите си и да се преоблече, но спря, щом видя вървящата по напречния коридор Реане Корли. Беше мокра и отчаяно искаше сухи дрехи и топла кърпа, но появата на Родстве-ничката я изненада, а и двете жени с Реане също привлякоха погледа й. Биргит измърмори проклятие, преди да тръгне след нея, размахваше лъка, сякаш се канеше да набие някого. Връзката донесе страдание и раздразненост, но тя мигом ги потисна. Авиенда изобщо не остави Елейн, макар енергично да се опитваше да изцеди водата от шала си. Въпреки всички дъждове, които бе видяла, всички реки от прехвърлянето на Гръбнака на света, както и големите щерни под града, Авиенда тръпнеше пред това разточителство — как вода можеше така безполезно да се плиска по пода. Осемте гвардейки, изостанали при внезапното обръщане на Елейн, побързаха да я настигнат, стегнати и безмълвни, чуваше се само тропането на ботушите им по пода. Дай на някого меч и ботуши и той започва да тропа.
Едната от жените с Реане беше Кара Дефейн, някогашна Мъдра жена или Церителка на рибарско селце на Томанска глава, преди се-анчанците да я окаишат. Пълничка и с весели очи, облечена в кафява вълна, извезана на сини и бели цветчета по ръкавите, Кара изглеждаше съвсем малко по-възрастна от Елейн, макар да беше почти на петдесет. Другата се казваше Джилари, бивша дамане от Сеанчан. Въпреки всичко Елейн изстина само като я видя. Каквото и да можеше да се каже за нея, жената все пак си беше сеанчанка.
Дори самата Джилари не знаеше годините си, макар да изглеждаше на средна възраст — с крехка снага, дълга огненочервена коса и очи, зелени като на Авиенда. Двете с Марил, другата сеанчанка дама-не, останала в двореца, продължаваха упорито да настояват, че все още са дамане, че на всяка цена трябвало да ги окаишат заради онова, което можели да направят. Ежедневните разходки бяха един от начините, с които Родството се опитваше да ги привикне към свободата. Много грижливо надзиравани разходки, разбира се. Винаги ги наблюдаваха изкъсо, денем и нощем. Инак всяка от тях можеше да освободи сул-дам. Колкото до това, и на самата Кара не се доверяваха да я оставят насаме с която и да е сул-дам, както и на Лемори, млада тарабонс-ка благородничка, окаишена при падането на Танчико. На тях самите можеше да не им хрумне, но не се знаеше какво щяха да направят, ако сул-дам им заповядаше да й помогнат да избяга. Навикът да се подчиняват си оставаше силен и у Кара, и у Лемори.
Щом видя Елейн, Джилари се ококори и моментално тупна на колене. Понечи и да падне по очи, но Кара я хвана за раменете и нежно я вдигна. Елейн се постара да прикрие отвращението си. И се надяваше, че ако не беше успяла, щяха да си го обяснят с коленичене-то. И заради това беше, но само донякъде. Как бе възможно изобщо човек да иска да бъде окаишен? Чу отново в ума си гласа на Лини и потръпна: „Не можеш да разбереш съображенията на друга жена, ако не поносиш роклята й една година“. Да я изгори дано, ако имаше желание да направи точно това!
— Не е нужно всичко това — заговори Кара. — Ето какво правим.
Приклекна в реверанс, но не особено изящно. Не беше виждала градче, по-голямо от няколкостотин души, преди да я хванат сеан-чанците. След миг червенокосата просна тъмносините си поли, още по-непохватно. Всъщност за малко щеше да се катурне и лицето й пламна.
— Джилари съжалява — почти прошепна жената. Очите й се задържаха хрисимо наведени към пода. — Джилари ще се постарае да запомни.
— „Аз“ — каза й Кара. — Забрави ли какво ти казах? Аз те наричам Джилари, но ти наричаш себе си „аз“ или „мен“. Опитай. И ме погледни. Можеш да го направиш. — Все едно че окуражаваше малко дете.
Сеанчанката облиза устни и я погледна накриво.
— Аз — повтори тя тихо.
И тутакси заплака, сълзите потекоха по бузите й по-бързо, отколкото можеше да ги изтрие с пръсти. Кара я прегърна и й замърмори утешително. Като че ли и тя бе готова да се разплаче. Авиенда помръдна неловко на място. Не заради сълзите — мъже или жени, айилците плачеха, без да се срамуват, щом изпитат нужда — ала за тях докосването с ръце пред хора бе твърде неприлично.
— Защо двете не си поговорите малко насаме — каза им Реане с успокоителна усмивка, от която около сините й очи се събраха бръчици. Гласът й беше висок и приятен, подходящ за пеене. — После ще ви настигна и ще ядем заедно. — Те и на нея приклекнаха, Джилари продължаваше да реве, а после се обърнаха и Кара прегърна през рамо по-нисичката жена. — Ако благоволите, милейди — заговори Реане, преди двете да са се отдалечили и на две стъпки — можем да поговорим на пък към покоите ви.
Лицето й беше спокойно, а в тона нямаше особено натъртване, но Елейн стисна челюсти. И ги отпусна насила. Нямаше смисъл да проявява глупав инат. Наистина беше мокра. И вече започваше да трепери, въпреки че денят съвсем не можеше да се нарече студен.