Пробуждането на демона

— Ела с мен — каза най-сетне. — Бих искал да чуя историята ти.

Джил се поколеба само за миг, после отиде с него в стаята му в една странноприемница в покрайнините на селото. Монахът трябва да бе очаквал разказ за бягство пред лицето на опасността, ала думите й, простички и искрени, описаха съвсем друга картина. Младата жена видя как в кафявите му очи проблясва уважение и разбра, извън всякакво съмнение, че този мъж е приятел и никога няма да я предаде на войниците, че и неговото мнение за тях не е по-добро от нейното.

Когато най-после свърши историята си и му каза колко се е зарадвала отново да чуе гласа му и предупрежденията, в чиято основателност сама се бе убедила, монахът се усмихна топло и стисна ръцете й.

— Аз съм брат Авелин Десбрис и някога бях послушник в Ордена на Сейнт Мер’Абел — нещо в тона му говореше, че Джил е първият човек, който научава истинското му име от дълго време насам. — И двамата сме изгнаници.

— Но по собствена воля — отвърна Джил.

— По собствена воля, наистина — съгласи се Авелин, а по лицето му пробяга тъмна сянка.

— Аз ти разказах своята история — меко каза младата жена и Авелин не чака втора подкана.

В изблик на чувства, на какъвто не се бе поддавал от нощта, когато плака за починалата си майка, монахът заразказва. Сподели й много неща (повече, отколкото бе вярвал, че може да разкрие пред някого, когото едва познаваше), като си замълча единствено за особеностите на камъните, за Пиманиникуит и за начина, по който бе избягал от манастира. Не й каза и за откраднатите магически камъни, които носеше със себе си. Всичко това не му се струваше чак толкова важно, не и когато го сравнеше с трагедията, сполетяла „Бягащия с вятъра“ и загубата на скъпата му Дансали.

— Казала ти е истинското си име! — прошепна Джил и Авелин усети, че очите му се насълзяват — тя бе в състояние да оцени какво означава подобно доверие!

— Ала ти — не — припомни й той.

— Джил — отвърна младата жена след съвсем кратко колебание.

— Джил?

— Просто Джил.

— Е, Просто Джил — засмя се той, — не ти ли се струва, че сме две отлъчени от стадото агнета?

— Да, луди монахо — отвърна му тя по същия шеговит начин, — две агнета, сами сред глутница вълци.

— Толкова по-зле за вълците тогава! — извика Авелин. — Ам’че да!

Веселият им смях разсея прокрадналото се по време на разговора напрежение — у Джил заради наскорошните изпитания, а у Авелин — задето най-сетне бе проговорил открито за мрачното си минало, задето беше запалил свещ в едно място, където доскоро не смееше дори да надзърне, и бе хвърлил светлина върху образите, накарали го да се скита немил-недраг из пътищата на Хонс-де-Беер.

— Благочестие, достойнство, бедност — изплю се Авелин, когато най-после спряха да се смеят.

— Веруюто на Абеликанската църква — рече Джил.

— Пълна лъжа! — заяви той. — Няколко ритуала — това им беше цялото благочестие, достойнството им стигна, колкото да се принизят до нивото на обикновени палачи, а бедността… бедността съвсем не бе на почит сред духовниците в манастира.