Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Лодката остана на произвола на вълните.
Все още не знаеше къде е попаднала, но предполагаше, че трябва да е нейде на запад от Пирет Тюлм, по северното крайбрежие на Ръката на Мантис. Не беше вървяла дълго, когато достигна някакъв път и разбра, че е права, а след около час се натъкна и на табела, която съобщаваше, че Макомбър се намира само на три мили оттам.
Младата жена заобиколи града, за да се приближи от запад, а не от изток, както би сторил някой откъснал се от частта си войник от Пирет Тюлм. Опита се да пооправи подгизналите си дрехи, макар да разбираше, че каквото и да стори, все ще изглежда подозрителна, с боси крака, които обаче не бяха загрубели и покрити с мръсотия, като краката на обикновените селянки. И макар че беше захвърлила издайническата си униформена куртка, пак си оставаше необичайна гледка с простата си бяла риза, жълтокафеникави панталони и боси крака. Искаше й се да има поне някаква наметка, с която да се загърне.
Както и очакваше, появата й в сравнително голямото поселище (в Макомбър трябва да имаше около шейсетина къщи, някои от които — на два етажа) веднага привлече немалко погледи. Откъдето и да минеше, хората започваха да си шушукат, някои дори я сочеха с пръст, а мнозина демонстративно й обръщаха гръб и тръгваха в друга посока, щом я видеха да се задава. Всички изглеждаха странно напрегнати и Джил се запита дали вестта за трагедията не я беше изпреварила.
Подозренията й се засилиха, когато до ушите й започнаха да достигат откъслечни думи от разговорите на селяните — отряд от Кралската войска се бил насочил на изток. Младата жена кимна мрачно. Точно така, ето какво трябваше да стори — да се присъедини към тях, да се върне в Пирет Тюлм и да отмъсти…
Изведнъж Джил изпита чувството, че са й зашлевили шамар. Да отмъсти за кого? За другарите си? За онзи женкар Миклош Бармайн? Или за Гофлау, когото неведнъж си бе представяла как души със собствените си ръце?
Не след дълго откри селската пивница. Табелата над вратата беше прекалено избледняла, за да се разбере какво пише на нея, ала нарисуваната препълнена халба беше достатъчно красноречива. Още не бе влязла, когато от вътрешността на кръчмата изригна познат глас.
— Какви демони приемаме сред себе си? — извика някой и Джил беше сигурна, преди дори да го е видяла, че пак е застанал върху някоя маса, вдигнал ръка нагоре.
Влезе вътре, очаквайки да завари буреносна атмосфера, вещаеща всеки миг да се разгори ожесточено сбиване. За свое учудване установи, че този път лудият монах се радва на далеч позаинтригувана публика.
При това доста голяма — вътре трябва да имаше към четирийсет души, изпълнили помещението от край до край. Младата жена си проправи път през тълпата и тъкмо се канеше да си поръча халба с пиво, когато изведнъж си спомни, че няма никакви пари, затова се облегна на бара и се обърна към монаха, следейки особено внимателно реакциите на неговите слушатели.
Съвсем ясно чуваше шепот за жестока битка, гоблини, както твърдяха някои, макар че други, по-добре осведомени, настояваха, че нападателите били паури. И то най-малко хиляда, казваха едни, докато други настояваха, че всъщност били цяла флотилия, хиляда кораба, пълни с войни.
На Джил й се искаше да им обясни, че става въпрос за един-единствен откраднат кораб и пет бурелодки, ала си замълча, тъй като не искаше да разкрива прекалено много за себе си, освен това смяташе, че на селяните няма да им се отрази зле, ако се понаплашат малко.
Лудият монах очевидно споделяше чувствата й, защото думите му ставаха все по-мрачни, а картините, които обрисуваше — все по-злокобни.
Напрежението започна да придобива застрашителни размери, когато монахът взе да описва тълпи от чудовища, запътили се към Макомбър. Изведнъж кръчмарят се показа иззад тезгяха, стиснал здрава сопа в ръце и се насочи към него:
— Достатъчно! — предупреди той и размаха оръжието си. — Каквото и да се е случило, това си е работа на войската, не наша!
— Целият свят трябва да е готов! — отвърна монахът и разпери ръце, сякаш призоваваше останалите да се присъединят към него.
Само че вече беше твърде късно, страхът беше изместен от гняв и когато кръчмарят се обърна към посетителите си за подкрепа, доброволци не липсваха.
Лудият монах и този път се съпротивляваше яростно, с лекота запращаше яки мъже през стаята, крещейки нещо за тренировките за постоянна бдителност. Както можеше да се очаква, селяните го надвиха и най-безцеремонно го изхвърлиха на улицата.