20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Как се казва?
— Не посмях да го попитам, господине; но макар че говори изящно, по изговора му се досетих, че е англичанин.
— А! — каза Атос.
И наведе глава, сякаш се мъчеше да си спомни. Когато вдигна челото си, той остана изненадан от присъствието на един човек, който стоеше прав пред полу-отворената врата и го гледаше нежно,
— Лорд Уинтър! — извика графът.
— Атос, приятелю мой!
И двамата благородници се прегърнаха. След това Атос го улови за двете ръце, загледа го и каза:
— Какво ви е, милорде? Вие сте толкова тъжен, колкото аз съм радостен.
— Да, мили приятелю, така е. Ще кажа дори повече: вашият вид удвоява страха ми.
Лорд Уинтър се озърна, сякаш търсеше място, където да се усамотят. Раул разбра, че двамата приятели искат да си говорят, и излезе незабелязано.
— Сега сме сами — каза Атос, — да поговорим за
вас.
— Докато сме сами, да говорим за нас — отговори лорд Уинтър. — Той е тук.
— Кой?
— Синът на миледи.
Поразен още веднъж от това име, което сякаш го Преследваше като съдбоносно ехо, Атос се поколеба за миг, намръщи се леко и каза спокойно:
— Зная.
— Знаете?
— Да. Гримо го срещнал между Бетюи и Арас и долетя да ме предупреди, че е тук.
— Значи Гримо го е видял?
Не, но той е бил край смъртното легло на един, който го е видял. Бегюнският палач! — извика лорд Уинтър.
— Вие знаете това? — запита Атос учуден.
Той беше при мен преди малко, каза Уинтър, — каза ми всичко. Ах, приятелю мой, каква ужасна сцена! Защо не удушихме детето заедно с майката!
Като всички благородни сърца Атос не споделяше на другите неприятните си впечатления; напротив, той ги пазеше винаги в душата си, като събуждаше същевременно надежда и утешение у другите. Сякаш личната му скръб излизаше от душата му преобразена в радост за другите.
— От какво ви е страх? — каза той, като победи о разсъдъка си инстинктивния страх, който го обзе в първия миг. — Нима не можем да се защищаваме? Нима тоя младеж е станал професионален убиец, хладнокръвен разбойник? Може би той е убил бетюнския палач в порив на ярост, но сега гневът му е утолен.
Лорд Уинтър се усмихна тъжно и поклати глава.
— Нима вие не знаете каква кръв тече у него? — каза той.
— Хайде де — отговори Атос, като се опита също да се усмихне, — във второто коляно зверството й е намаляло, разбира се. При това, приятелю мой, провидението ни предупреди да бъдем нащрек. Остава ни само да чакаме. Ще чакаме. Но, както казах в началото, да поговорим за вас. Какво ви доведе в Париж?
— Няколко важни работи, за които ще узнаете по късно. Но какво чух у нейно величество английската кралица? Че д’Артанян бил привърженик на Мазарини? Извинете откровеността ми, приятелю мой, аз не мразя и не осъждам кардинала и вашето мнение ще бъде винаги свято за мене; да не би случайно и вие да сте за тоя човек?
— Господин д’Артанян е на служба — каза Атос, — той е войник и се подчинява на съществуващата власт. Господин д’Артанян не е богат и не може да живее без лейтенантския си чин. Такива милионери като вас, милорде, са рядкост във Франция.
— Уви — отвърна лорд Уинтър, — сега аз съм също тъй беден и дори по-беден от него. Но да се върнем на вас.
— Е добре, вие искате да знаете дали съм мазаринист? Не, хиляди пъти не. Извинете и вие откровеността ми, милорде.
Лорд Уинтър стана и стисна Атос в прегръдките си.
— Благодаря ви, графе — каза той, — благодаря ви за радостната вест. Вие ме виждате щастлив и подмладен. А, вие не сте мазаринист! Чудесно! Иначе не можеше и да бъде. Но извинете ме още веднъж, свободен
ли сте?
— Какво разбирате под думата свободен?
— Питам ви дали не сте женен.
— Не, не съм женен — отговори Атос усмихнато.
— Попитах ви, защото тоя младеж, тъй хубав, тъй изящен, тъй учтив …
— Той е мой възпитаник: той не знае дори кой е баща му.
— Много добре. Вие сте все същият, Атос, благороден и великодушен.
— Какво друго желаете да ме попитате, милорде?
— Все още ли ви са приятели господин Портос и Арамис?
— Прибавете и д’Артанян, милорде. Ние сме все същите четирима приятели, верни един на друг като в миналото, но когато става въпрос да се служи на кардинала или да се воюва с него, с други думи, да бъдем мазаринисти или фрондьори, тогава оставаме само двама.
— Господин Арамис с д’Артанян ли е? — попита лорд
Уинтър.
— Не — отговори Атос, — господни Арамис ми прави честта да споделя моите убеждения.
— Можете ли да ме поставите във връзка с тоя тъй очарователен и тъй умен приятел?