Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
Във връзка с една задача, възложена ѝ преди четири години от Драган Армански, бе проучила структурата на полицейската мрежа и възможностите за проникване в криминалния регистър. Провали се напълно в опитите си да проникне отвън – полицейските защитни стени бяха извънредно усъвършенствани и съдържаха всевъзможни капани, които можеха да доведат до неприятни последствия.
Полицейската вътрешна мрежа бе изградена, както подобаваше, със собствени кабели и достъпът до нея отвън или през интернет бе невъзможен. С други думи, за да проникне в нея, ѝ трябваше някой полицай, който работи върху разследването и има съответните правомощия, или, което бе вторият идеален вариант, трябваше да заблуди системата, че тя самата е такова лице. В това отношение, за щастие, полицейските експерти по сигурността бяха направили огромен пропуск. В страната имаше голям брой полицейски управления с достъп до полицейската компютърна мрежа, някои от които бяха съвсем малки и не бяха охранявани нощем. Най-важното обаче бе, че нямаха алармена инсталация, нито използваха каквато и да било форма на наблюдение. Местната полицейска станция в Лонгвик край Вестерос бе точно такава. Помещаваше се върху 130 квадратни метра в една и съща сграда с библиотеката и Националната осигурителна каса и през деня в нея работеха трима полицаи.
По онова време Лисбет Саландер не успя да проникне в мрежата за целите на въпросната задача, но реши, че си струва да вложи малко време и енергия, за да си осигури достъп за бъдещи проучвания. Обмисли различните възможности, след което през лятото кандидатства за работа като хигиенист в библиотеката на Лонгвик. Докато размахваше парцала, успя да получи подробна представа за помещенията. Освен това установи, че няма да ѝ представлява особена трудност да проникне в полицията, като се покатери до един прозорец в банята на втория етаж, който винаги бе открехнат през нощта заради жегата. Полицията се охраняваше само от един пазач от „Секюритас“[66], който обикаляше из помещенията по няколко пъти на нощ. Направо смехотворно.
Отне ѝ пет минути да намери потребителското име и паролата за достъп под постелката на бюрото на местния полицейски началник и една нощ експериментиране, за да разбере структурата на мрежата, да провери докъде се разпростира достъпът ѝ и кои материали от компетенцията на местния началник са с по-висока степен на секретност. Като бонус получи потребителските имена и паролите и на другите двама редови полицаи. Една от тях бе трийсет и две годишната Мария Отосон, в чийто компютър Лисбет откри информация, че е получила работа като следовател в отдел „Измами“ към РПУ Стокхолм. В този случай Лисбет Саландер удари десетката, тъй като Отосон бе оставила своя лаптоп „Дел“ в незаключено чекмедже на бюрото си. Следователно Мария Отосон не само че бе полицай, но и използваше личния си лаптоп за служебни цели. Чудесно. Лисбет пусна компютъра и стартира компактдиск с програмата „Асфикция 1.0“, пилотната версия на нейната шпионска програма. Запази програмата на две места. Интегрира я в „Интернет Експлорър“, и съхрани резервно копие в програмата за съхранение на адреси и контакти. Лисбет смяташе, че ако си купи нов компютър, Отосон ще прехвърли списъка с адресите си на него, а освен това имаше голяма вероятност да го постави и на компютъра на новото си работно място в отдел „Измами“ в Стокхолм, след като встъпеше в длъжност след няколко седмици.
Лисбет записа програмата и в настолните компютри в управлението, което ѝ позволяваше да черпи информация отвън, а използвайки самоличността на полицаите, можеше да прави проверки в криминалния регистър. За сметка на това обаче трябваше да подходи изключително внимателно, за да не може никой да открие проникването ѝ. Отделът по сигурността в полицията разполагаше например с автоматична алармена система, която сигнализираше, ако някой местен полицай влезеше в системата в извънработно време или пък ако броят на проверките нараснеше драматично. Ако се ровеше в разследвания, в които местната полиция нямаше как да е замесена, то алармата отново щеше да изпрати сигнал.
През следващата година заедно с колегата си хакер Plague се опитваха да поемат контрола върху полицейската компютърна мрежа. Това обаче се оказа обвързано с толкова трудности, че двамата постепенно се отказаха от този проект, но по време на работата си върху него бяха успели да се сдобият с данните на около сто реални потребители, от които можеха да се възползват при нужда.