Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
Лисбет Саландер се прибра и се опита да се отърси от преживяното. Два дни по-късно се върна в училище с бейзболна бухалка и удари Давид през ухото насред училищния двор. Докато той лежеше шокиран на земята, тя притисна бухалката до гръкляна му, наведе се над него и му прошепна, че ако я докосне още веднъж, ще го убие. Когато училищният персонал забеляза сцената, Давид бе откаран в болница, а Лисбет – изпратена при директора за наказание, забележка в досието и предаване на социалните за извършване на разследване.
Близо петнайсет години Лисбет не се бе питала защо ли му са на света Миос и Густавсон. Реши да провери с какво се занимават в настоящия момент, когато ѝ останеше малко време.
ЕФЕКТЪТ от всички писания бе, че цялата шведска нация, за добро или за зло, вече познаваше Лисбет Саландер. Животът ѝ бе разнищен до най-малките подробности, които бяха оповестени и публикувани в пресата – от избухванията в основното училище до лечението ѝ в детската психиатрична клиника „Санкт Стефан“ край Упсала, където бе прекарала повече от две години.
Наостри уши, когато попадна на телевизионното интервю на главния лекар Петер Телебориан. Той бе с осем години по-стар, откакто Лисбет го бе видяла за последен път по време на процеса за поставянето ѝ под попечителство в Градския съд. Челото му бе набраздено от дълбоки бръчки. Почеса се по рехавата брадичка, когато със загрижено изражение се обърна към репортера и обясни, че е обвързан от принципите на лекарската тайна и затова не би могъл да обсъжда конкретен пациент. Можел да каже единствено, че Лисбет Саландер е била комплициран случай, изискващ професионални грижи, и че Градският съд против волята му е постановил тя да бъде пусната на свобода и поставена под попечителство, вместо да бъде прибрана в съответното заведение, за да получи лечението, от което се е нуждаела. Телебориан изтъкна, че това е скандално. Изказа съжалението си, че трима души са изгубили живота си в резултат на едно неправилно решение, и не пропусна възможността да направи няколко препратки към бюджетните съкращения в областта на психиатричните грижи, които правителството предприемаше през последните десетилетия.
На Лисбет ѝ направи впечатление, че нито един вестник не обърна внимание на факта, че най-обичайната форма на лечение в детското отделение с ограничен достъп, за което отговаряше д-р Телебориан, бе поставянето на „неспокойните и неконтролируеми пациенти“ в „свободна от дразнители“ стая. Мебелировката ѝ се състоеше основно от койка с ремъци. Академичният претекст бе, че липсата на дразнители щял да предпази децата от евентуални пристъпи.
Когато порасна малко, откри, че същият метод има и друго научно име – сензорна депривация. Съгласно Женевската конвенция подлагането на затворници на сензорна депривация се считаше за нарушаване на човешките права. То бе често използван метод при промиването на мозъци, извършвано в страни с диктаторски режими. Освен това съществуваха документи, които доказваха, че политическите затворници, признали всевъзможни абсурдни престъпления по време на съдебните процеси в Москва през трийсетте години на миналия век, са били подлагани на подобни манипулации.
Докато Лисбет гледаше лицето на Петер Телебориан по телевизията, сърцето ѝ се смрази. Чудеше се дали все още използва същия противен одеколон за след бръснене. Той бе отговарял за това, което на теория се определяше като нейно лечение. Тя така и не успя да разбере какво точно се искаше от нея, освен да се подложи на някаква терапия и да започне да осъзнава постъпките си. Лисбет бързо разбра, че „неспокоен и неконтролируем пациент“ е равнозначно на пациент, който поставя под съмнение квалификацията и идеите на Телебориан.
В резултат на това откри, че в „Санкт Стефан“ на прага на XXI век все още се практикува най-обичайният през XVI век метод на психиатрично лечение.
Прекара около половината от престоя си в „Санкт Стефан“ завързана на въпросната койка в „освободената от дразнители“ стая. С което очевидно постави своеобразен рекорд.
Телебориан никога не се бе възползвал от нея сексуално. Всъщност почти никога не я докосваше, освен при най-невинни обстоятелства. Един-единствен път постави предупредително ръка на рамото ѝ, докато тя лежеше завързана в изолатора.