Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
Лисбет се чудеше дали следите от зъбите ѝ все още си личат на ръката му над кутрето.
Отношенията им бяха прераснали в двубой, в който Телебориан държеше всички козове. Нейният контраход бе да се изключи и напълно да игнорира присъствието му в стаята.
Беше на дванайсет години, когато две жени полицайки я откараха в „Санкт Стефан“. Това се случи няколко седмици след Голямото зло. Спомняше си всеки детайл. В началото си бе мислела, че всичко ще се нареди по някакъв начин. Опита се да представи своята версия на полицията, социалните служители, болничния персонал, сестрите, лекарите, психолозите и дори на един свещеник, който искаше тя да се моли заедно с него. Докато седеше на задната седалка на полицейската кола, която премина покрай Венер-Грен Центер, в посока на север към Упсала, все още не знаеше къде я водят. Никой не я бе информирал. Именно тогава започна да осъзнава, че нещата няма да се наредят.
Все пак се опита да обясни как стоят и на Петер Телебориан.
В резултат навръх тринайсетия си рожден ден лежеше завързана за койката.
Петер Телебориан несъмнено бе най-противният и гаден садист, който Лисбет Саландер бе срещала през живота си. В сравнение с него Бюрман можеше ряпа да яде. Бюрман бе брутален мръсник, с когото нямаше проблем да се справи. Петер Телебориан обаче се криеше зад стена от документи, експертизи, академични заслуги и психиатрични глупости. Той никога нямаше да бъде упрекнат или предаден на властите заради действията си.
Държавата му бе възложила да завързва непослушни малки момиченца с ремъци.
Всеки път, когато лежеше по гръб, а той затягаше ремъците, Лисбет Саландер виждаше в погледа му възбуда. Тя знаеше. И той знаеше, че тя знае. Беше му го показала съвсем ясно.
В нощта срещу тринайсетия си рожден ден Лисбет си обеща никога повече да не размени нито дума с Петер Телебориан или с който и да било друг психиатър или психолог. Това бе подаръкът, който сама си направи за рождения си ден. И удържа на обещанието си. Знаеше, че това е разстроило Петер Телебориан и може би най-много от всичко друго е допринесло за редовното ѝ завързване за койката. Но бе готова да заплати тази цена.
Научи се да се владее до съвършенство. Не получи повече пристъпи и престана да хвърля предмети около себе си през дните, когато я пускаха от изолатора.
Но не говореше с лекари.
За сметка на това разговаряше учтиво и непринудено със сестрите, кухненския персонал и чистачите. Това не оставаше незабелязано. Една дружелюбна сестра, на име Каролина, на която Лисбет частично се бе доверила, я попита един ден защо постъпва така. Лисбет я погледна въпросително.
– Защо не разговаряш с лекарите?
– Защото не чуват какво им говоря.
Отговорът ѝ не беше съвсем искрен. Всъщност това бе нейният начин да поддържа някакъв вид комуникация с лекарите. Знаеше, че всички нейни подобни реплики се вписват в картона ѝ и доказват, че мълчанието ѝ е плод на едно напълно рационално решение.
През последната година в „Санкт Стефан“ Лисбет все по-рядко бе изпращана в изолатора. Когато все пак ѝ се случеше да попадне там, то бе, защото по някакъв начин бе ядосала Петер Телебориан, което, изглежда, ѝ се удаваше без проблем всеки път, щом я погледнеше. Той непрекъснато се опитваше да пробие упоритото ѝ мълчание и да я накара да го забележи.
В един момент Телебориан реши да изпише на Лисбет психотропни лекарства, които причиняваха затруднено дишане, замъгляваха съзнанието и пораждаха чувство за тревожност. Лисбет отказа да ги приема, което доведе до решението да ѝ бъдат давани насила по три таблетки дневно.
Тя оказа толкова силна съпротива, че персоналът се видя принуден да използва сила, за да я задържи на едно място и да разтваря челюстите ѝ. Така я принуждаваха да ги гълта. Първия път Лисбет веднага пъхна пръсти в гърлото си и повърна обяда си върху най-близкия служител. Впоследствие ѝ даваха таблетките, докато бе вързана. Ответната реакция на Лисбет – научи се да повръща без помощта на пръстите си. Прекратиха тази терапия заради яростната ѝ съпротива и допълнителната работа, която се отваряше на персонала.
Когато навърши петнайсет, внезапно я преместиха в Стокхолм, а след това я настаниха в приемно семейство. Този развой на събитията я изненада. Случи се в момент, когато Телебориан вече не беше шеф на „Санкт Стефан“ и Лисбет Саландер бе убедена, че това е единствената причина за внезапното ѝ изписване. Ако зависеше само от Телебориан, тя щеше да продължи да лежи завързана на койката в изолатора.
А сега го гледаше по телевизията. Чудеше се дали си представя, че тя отново ще му падне в ръцете, или пък че вече е достатъчно голяма, за да задоволи фантазиите му. Нападката му срещу решението на Градския съд Лисбет да не бъде принудително хоспитализирана прозвуча скандално и предизвика възмущението на репортерката, която го интервюираше, но очевидно нямаше никаква представа какви въпроси да му зададе. Никой не можеше да опонира на Петер Телебориан. Предишният главен лекар на „Санкт Стефан“ бе починал. Съдията, председателствал случая и отчасти изиграл ролята на злодея в драмата, бе излязъл в пенсия и отказваше да дава изявления за пресата.