Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
„Защо ми трябваше да се женя за нея? — мислеше си в този миг той. — Бяха отнесен от някакво видение за бъдещето си, видяно през нейните очи… Това беше всичко, което тя направи за мен — послужи на Фортуна да се добере по-лесно до своя избраник. Дори не се замислих, че може би има десетки млади благородни девойки, които биха ми подхождали много повече от това глупаво създание, което едва не се умори от глад само заради любовта си към мен. Самият факт вече говори много. Не че упреквам онези, които прекаляват… Просто би ми се искало да не съм причината за подобни налудничави постъпки. Защо цял живот трябва да търпя около себе си жени, които се опитват да ме задушат?“
Лицето на Юлила скоро се изкриви от неприкрито разочарование. Погледът й се отклони от безмилостните му очи, които я изследваха по-скоро с клинично любопитството, отколкото с любов. Без дори да се замисля какво ще си каже мъжът й за нея, тя отиде до масичката и си наля пълна чаша неразредено вино, за да я изпие на един дъх; едва тогава си спомни, че не е сама, и се обърна да предложи и на Сула.
Но той я гледаше навъсен.
— Веднага да махнеш това от очите ми! Всеки ден ли се наливаш по този начин?
— Пиеше ми се мъничко — опита да се оправдае Юлила. — Ти се държиш толкова студено, че ми стана много мъчно.
Сула въздъхна.
— Навярно наистина не съм се проявил като любящ съпруг. Както и да е, Юлила, ще гледам скоро да се оправя. Пък може би… защо не? Налей ми и на мен.
Той буквално грабна чашата от ръцете й и отпи на големи глътки.
— Когато чух за последен път какво става с теб… Между другото, ти май не си много по писмата, а?
По лицето й започнаха да се стичат сълзи, но тя все пак успя да се въздържи да не заридае.
— Мразя да пиша писма!
— Чак пък толкова, че да не ми драснеш два реда… — отсече сухо Сула.
— Все едно, какво искаше да кажеш? — попита на свой ред Юлила и си наля втора чаша вино, която отиде в гърлото й също толкова бързо, колкото първата.
— Ами бях започнал да ти казвам, че когато за последен път научих какво става с теб, мисля, че ни се бяха родили две деца. Момиче и момче, нали така? Не че ти изобщо си направи труда да ми пишеш за момчето; трябваше да го науча от баща ти.
— Бях болна — продължаваше да плаче жена му.
— Та няма ли да видя децата си?
— О, ами да, ей там са! — Тя разсеяно махна към задната част на перистила.
Сула излезе от стаята, а Юлила остана да бърше сълзите си и да пълни чашата си с още неразредено вино.
Малките бяха в детската стая и Сула можа да им се полюбува през прозореца, преди да са го видели. Нечий женски глас се дочуваше отвътре, но откъде точно, не се разбираше. Пък и това, което единствено интересуваше бащата, бяха двете малки човечета, които беше създал. Момиченце — трябваше да е вече на две годинки и половина, и момченце — на годинка й половина!
Момиченцето беше като малка, изящна кукличка — по-хубава Сула никога не беше виждал. Главата й се губеше под златисточервени къдрици, кожата й беше тук бяла като мляко, там — алена като розов цвят, на розовите й бузки се очертаваха две големи трапчинки, а изпод меките й, златисточервени вежди надничаха ококорени сини очи, от които струеше щастие и обич към малкото й братче.
Но момченцето, което Сула виждаше за пръв път, представляваше още по-привлекателна гледка. Вече се бе научило да ходи — това беше добре — и сега се разхождаше чисто голичко, заради което и сестричката му му триеше сол на главата, значи малкият го е правил и друг път. При това се опитваше и да говори — отвръщайки на хоканията на сестра си по най-блестящ начин, палавникът му с палавник. Тъкмо в този миг се смееше. Изглеждаше като миниатюрно копие на покойния Цезар: имаше същото издължено, привлекателно лице, същите гъсти, златисти коси и същите живи, сини очи като дядо си.
Досега Луций Корнелий Сула никога не бе изпитвал подобен прилив на нежност и обич, както в този миг. Но ето, че изведнъж сърцето му затуптя с все сила, сякаш искаше да изскочи от гърдите му, подобно на Атина, която изскача от главата на Зевс въоръжена до зъби. Изпълнен с чувства, допреди малко непознати, той отвори вратата на детската стая и навеждайки се почти до земята, протегна ръце към двете създанийца пред себе си, сетне рече на изненаданите малчугани: