Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
Юлия нямаше навика да се тревожи излишно за своя съпруг; през цялото време, докато Марий отсъстваше, тя му бе писала редовно всяка седмица и бе получавала също тъй редовно отговорите му. Нито единият, нито другият обичаха клюките, затова и писмата им бяха кратки и по възможност запълнени единствено с въпроси от семейно естество, което не им пречеше да бъдат топли и нежни. Разбира се, на Юлия не й влизаше в работата да се интересува от това, има ли мъжът й връзки с други жени и дали се забавлява с тях; беше прекалено възпитана, за да си пъха носа в подобни неща; пък и не очакваше Марий да й дава сметка за поведението си. Подобни неща бяха част от живота на мъжете и съпругите им трябваше да стоят по възможност настрана. В това отношение, както Марция вече бе имала случай да каже на дъщеря си, истински късмет беше, че Марий е тридесет години по-възрастен от жена си; като петдесетгодишен мъж той нямаше да проявява същите сексуални апетити, каквито биха го преследвали на младини. Затова и удоволствието му да се види отново с жена си щеше да бъде по-голямо, отколкото ако и двамата бяха още млади.
И все пак Марий беше липсвал страшно много на Юлия, и то не просто защото тя го обичаше, ами и защото й харесваше като характер. Бе влюбена в своя съпруг и това я караше да брои с нетърпение миговете на раздялата. Изпращайки го в Африка, тя изпращаше едновременно със съпруга и любовника и най-добрия си приятел.
Сега, когато той влезе в стаята й, без да си направи труда да се обади на прислугата, Юлия беше толкова изненадана, че опитвайки се да стане от стола, залитна и трябваше отново да се облегне назад, за да не падне. Колко висок бе Марий! Колко загорял, колко здрав и изпълнен с енергия! Не изглеждаше да е остарял с нито ден — всъщност дори й се стори подмладен! На лицето му сияеше широка усмивка, отправена само и единствено към нея. Белите му зъби лъщяха както преди, а изпод гъстите му вежди, които никой не можеше да забрави, проблясваха тъмните му очи. Марий протегна големите си, но добре оформени ръце към нея, ала тя не бе в състояние да се помръдне. Какво ли щеше да си помисли за нея?
Но, изглежда, той не видя нищо нередно в реакцията й, защото бързо отиде до стола й, хвана я за ръцете и нежно й помогна да се изправи. Дори не посегна да я прегърне, ами само я гледаше в очите и й се усмихваше също тъй щастливо, както в мига, когато прекрачи прага на стаята. След миг повдигна брадичката й, целуна я нежно по клепачите, по бузите, по устните. Ръцете й се провряха под неговите и го обгърнаха, тя отпусна глава на гърдите му и възкликна:
— О, Гай Марий, щастлива съм да те видя отново!
— Но не колкото мен — поправи я Марий и ръцете му се плъзнаха по гърба й. Тя усети колко силно треперят от вълнение и вдигна глава.
— Целуни ме, Гай Марий! Целуни ме силно!
И така, срещата им се оказа точно такава, за каквато бяха мечтали и двамата — изпълнена с любов и топлота, с нежност и страст. И не само това; имаха радостта от малкия Марий, както и споделената тъга за отишлото си рано от света негово братче.
За голяма изненада на баща си малкият Марий вече беше израснал в хубаво момче — високо, здраво, с бяла кожа и с големи сиви очи, които го изучаваха без капчица страх. Марий си каза, че отрочето му не е яло достатъчно бой, докато родителят му го е нямало, но това беше грешка, която лесно можеше да се поправи. Бащата беше човек, към когото всяко дете трябва да се отнася с уважение и страхопочитание — по същия начин, по който той, Гай Марий, беше се отнасял към своя баща.
Имаше да чуе обаче и други тъжни новини, освен тази за мъртвия си син; вече бе имал случай да разбере за смъртта на Юлииния баща, но сега му бе съдено да научи, че от този свят си е отишъл и старият Марий. Може да се каже, че смъртта го бе навестила тъкмо навреме, защото старецът бе имал щастието да ликува поради повторното избиране на сина си за консул — при това избиране при такива особени обстоятелства. Беше умрял бързо и без излишни страдания, докато оживено обсъждаше с приятели какво посрещане Арпинум трябва да устрои на сина му — най-достойният и най-известен гражданин, който се беше раждал в цялата област.