Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
Марий склони глава на гърдите на Юлия и заплака, но сълзите скоро го утешиха и той си каза, че всъщност баща му е намерил тъкмо подходящия момент да си отиде. Майката на Марий, Фулциния, беше починала седем години по-рано и оттогава баща му бе живял съвсем сам; макар Фортуна да се бе показала немилостива да го лиши от възможността да се прости със сина си, все пак бе му позволила да научи за невероятната чест, която Рим му беше оказал.
— Така че вече няма смисъл да се ходи до Арпинум — щеше да каже по-нататък Марий на жена си. — Ще останем тук с теб, любов моя.
— Публий Рутилий ще намине скоро насам. Каза, че щял да изчака новоизбраните народни трибуни да влязат в новото си положение и незабавно щял да тръгне на път. Но мисля, че им няма особено доверие — някои от тях са наистина доста умни, за да бъдат пренебрегнати с лека ръка.
— Но докато Публий Рутилий пристигне, моя скъпа, сладка, красива и любима жено, нима трябва да се занимаваме с такива отчайващо скучни и досадни неща като политиката?
Завръщането на Сула у дома бе съвсем различно от това на Марий. Най-малкото, защото той самият никак не изпитваше същото нетърпение като началника си да се види с жена си. Не че можеше да си обясни на какво се дължи това, след като в продължение на повече от две години престой в Африка, подобно на Марий и той беше живял в пълно сексуално въздържание — въздържание, което нямаше нищо общо с любовта му към Юлила, ами по-скоро с личното му чувство за морал и достойнство. Току-що бе затворил една тъмна страница от живота си и искаше на новообърнатата никога да не се появи и най-малкото петънце; никой не трябваше да го обвини в нищо — нито в подкупи, нито в нелоялност към началника си, нито в интриги и властогонство, нито в проява, на каквито и да е слабости от морално естество, нито в това, че не защищава честта и дигнитас на генс Корнелия.
По душа актьор, Сула се беше впуснал с цялата си енергия да играе ролята, която му отреждаше избирането му за квестор на Гай Марий. До такава степен беше влязъл в кожата на този в началото по-скоро въображаем квестор, че лека-полека се срасна с мислите му, с действията, жестовете, думите му. И досега не беше отстъпил и крачка от модела, който бе решил да следва. Пък и ролята му предлагаше своите добри страни: животът му стана много по-интересен и разнообразен, на пътя му постоянно изникваха препятствия, които трябваше да се преодоляват, но и които го изпълваха с удовлетворение и задоволство. На Сула все повече му се искаше да си поръча восъчна маска, но нямаше как, преди да бъде избран на свой ред за консул или да си извоюва име и всеобщо уважение по някакъв друг, не по-малко достоен начин. Затова трябваше да се задоволи с една поръчка до Магий от Велабрум да му издяла хубава поставка за златния му венец, фалерите и торковете му и да мечтае как след години в атрия на дома му ще стои свитъкът, където са изброени всичките му подвизи. Защото за Сула годините, прекарани в Африка, бяха своего рода лично отмъщение срещу целия свят: можеше до края на живота си да язди само мулета, но вече си беше извоювал име на един от родените да бъдат войници, а трофеят, който Магий щеше да му изработи, за да го постави в атрия си, само щеше да доказва този неоспорим факт пред цял Рим.
И въпреки всичко… не можеше да забрави напълно предишния си живот. За годините отсъствие от Рим не бе престанал да копнее по Метробий, все така харесваше всичко извратено: джуджета, травестити, разпуснати стари курви, изобщо всякакви скандални личности. Сула още не можеше да се отърси от омразата си към жените, опитващи се насила да влязат в живота му, само и само да наложат своето превъзходство. Той все още притежаваше способността в името на собственото си оцеляване да затрие чуждия живот, не можеше да търпи около себе си глупаци и не се бе отърсил от разяждащата го, преследващата го навсякъде амбиция… Африканската пиеса беше свършила, но антрактът нямаше да продължи дълго; бъдещето криеше още много роли. И все пак… Рим бе първата сцена, на която беше играл; Рим беше един спомен, в който той сякаш се връщаше, за да извади отново на бял свят болката, лишенията, но и откритията, които беше направил за сравнително краткия си живот. Затова Сула бе обзет от противоречиви чувства — Рим щеше да го посрещне едновременно като някой непознат, но заслужаващ уважение герой и като един от своите блудни синове. В момента не знаеше каква роля да играе — усещаше дълбоките промени в себе си и същевременно осъзнаваше, че нищо друго не се е променило.