Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Той завъртя задница. Тя се усмихна, помисли си, че той няма как да завърти опашка, за да се знае дали е доволен, или не. Каза си, че трябва да му купят каишка, после реши, че е излишно. Дю Геклен нямаше да се отдели от нея. Видя го в погледа му.
- Нали ти няма да ме предадеш, кажи?
Той въртеше задница и чакаше тя да реши да го изведе най-сетне.
След разходката открехна вратата на Зое и Дю Геклен легна на пода до леглото. Той се повъртя на голямата възглавница, подуши я оттук-оттам и накрая се отпусна тежко с дълбока въздишка.
Зое спеше, увита в нещо вълнено. Жозефин се доближи, видя, че е пуловер, и леко го докосна. Погледна щастливото лице, усмихнато в съня, и позна пуловера на Гаетан.
- Не прави като мен - прошепна тя на Зое. - Не подминавай любовта, защото не си свикнала с нея и не си я разпознала. - Леко духна към челото на Зое, към бузите й, към залепналите по врата й коси. - Ще бъда до теб, ще следя да не изгубиш и трошичка, ще направя така, че късметът да е изцяло на твоя страна...
Зое въздъхна в съня си и пошепна: „Мамо?“ Жозефин целуна върха на пръстите й:
- Спи, красавице моя, спи, любов моя. Мама е тук, обича те и те закриля...
- Мамо - смънка Зое, - толкова съм щастлива... Той каза, че бил влюбен в мен, мамо, влюбен бил в мен...
Жозефин се наведе, за да разбере какво говори детето й насън.
- Даде ми пуловера си... Май наистина в стомаха ми пърхат пеперуди и...
Тя потрепери и се отпусна в дълбок сън. Жозефин придърпа завивките, оправи пуловера и излезе, затвори тихо вратата. Облегна се на стената: „Това е то щастието, любовта на моето момиченце, преплетените пръсти, слелия се дъх, спрелият миг, ако можеше да се задържи, за да му се насладя докрай бавно, много бавно, иначе щастието ще отмине, преди да съм го вкусила напълно.
Младши навърши годинка. Беше решил, че е крайно време да стане независим. Стига вече. Достатъчно се прави на бебе, за да се забавлява. Дойде моментът да застана на командния пулт, защото светът започна да се върти като луд пумпал.
Изправи се, направи няколко несигурни крачки, тръсна се на подплатеното си с памперси дупе - и те му бяха омръзнали, скоро щеше да ги метне в кофата, откъде им е хрумнало да оставят ангелче с пълна торба ако между крачетата? - отново се надигна, закрепи се и пак направи крачка напред. И така, докато мине безпроблемно през цялата стая. Не беше кой знае колко трудно да местиш крак подир крак, пък и доста си улесняваше живота. Кожата на ръцете и на коленете му беше започнала да почервенява от лазене.
После вдигна очи към дръжката на вратата на стаята си. Защо ли го бяха затворили? Наистина не го улесняваха никак. Вероятно е някаква мания на онова смотано момиче, което му бяха натрапили за бавачка. Потайна глупачка, заета единствено да чете списания за дебили и да прибира в джоба си банкнотите, които й буташе Летящата чиния, за да й се отплаща за доносите. Вкъщи всичко беше оставено на автопилот. Майка му по цял ден оставаше в леглото, изнемощяла до крайност. Баща му се оплакваше, лееше сълзи и се чешеше навсякъде заради екземата от нерви по врата, лактите, ръцете, веждите, краката, гърдите, дори по левия тестис, от страната на сърцето. Можеше да се чуе муха да прехвръкне, толкова беше тихо и смехът беше напуснал дома им! Никакви гости, никакви обилно полети обеди, в стаите не се носеше дъх на пури, който го караше да киха, татко беше престанал да разхожда палави ръчички по мама, която му позволяваше и щастливо се смееше с дълбок смях, този смях той най обичаше да слуша. Ох! Марсеел! Марсеел! - гъргореше в гърдите й и звънтеше като щастлива мелодия. Пълна тишина. Дълбоко мълчание, физиономии на мъртъвци и потиснати ридания в свитите им гърла. Клета моя мамо, направили са ти магия, зная аз. Само лекарите дрънкат за депресии. Глупаци! Забравили са откъде идваме, забравили са, че сме свързани с
Небето и че сме само посетители тук, на Земята. Както повечето хора всъщност! Въобразяват си, че са много важни, и смятат, че всичко е в техните ръце: небето и земята, огънят и вятърът, морето и звездите. Каква самонадеяност. Само да ги чуеш: и света, и него те са създали! Дотолкова са забравили откъде идват, че се хвалят: били по-силни дори от Злото и от Доброто, от ангелите и от дяволите, от Бога и от Сатаната. Дрънкат от висотата на жалките си човешки мозъчета. Позовават се на Разума, на едно плюс едно, на това, че което е невидимо, не може да му се вярва, кръстосали ръце на шкембетата си, надсмивайки се на наивниците, които вярват на глупостите им. Аз, който доскоро бях редом с ангелите и си карах кефа, го зная. Зная, че идваме от Там Горе и ще се върнем пак там. Зная, че трябва да избереш своя лагер, зная, че трябва да се сражаваш срещу противниковия лагер, както зная, че лошите отсреща са омагьосали Жозиан и желаят смъртта й. За да може Анриет да си върне мангизите. Това ми е ясно, зная го. Нищо че сега правя първите си крачки, аз не съм забравил откъде идвам.