Последният скок на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният скок на лъва». Краткое содержание книги:
Огледах се, без да мърдам глава. Пистолетът ми бе твърде далеч, а наблизо нямаше нищо, което бих могъл да използвам. Бързо огледах горната част на далечните стени. Наблюдателната платформа беше затворена, а дори на нивото на улицата да имаше хора, те не можеха да ни видят от това разстояние и в тази тъмнина.
— Погледни ме — каза Халил. — Няма кой да ти помогне. Всички са мъртви. Двамата полицаи в удобната им каравана също. А както ясно можеш да видиш, твоят началник е тук, но и той не може да ти помогне. — Вдигна мобилен телефон. — Последното му съобщение до теб е следното — „Асад Халил победи“.
Отново усетих как яростта и гневът надделяват. Побъркан лайнян психопат, хладнокръвен убиец…
— Не ти ли хрумна, господин Кори, че всичко не е така, както изглежда?
Погледнах го и се замислих. Може пък и да ми беше хрумнало, някъде дълбоко в мен… толкова дълбоко, че просто го оставих там, защото… защото нямаше значение дали е бил Парези, или Халил.
— Сънувах този момент — каза той. — А ти?
Кимнах.
Той ме погледна.
— Било е писано да се срещнем, но често се налага да помагаме на съдбата. — Усмихна се отново и добави: — И двамата помогнахме на съдбата тази вечер. А моята съдба, господин Кори, е да изрежа лицето ти.
Приех, че си е донесъл нож за целта.
— Опитай — казах му. — Остави пистолета и се опитай, задник такъв.
Той пренебрегна поканата ми и се огледа.
— Ето ни и тук, където умряха три хиляди твои сънародници.
— В Близнаците умряха и стотици мюсюлмани — напомних му аз.
Той пренебрегна и тези мои думи и рече:
— Мисля, че мястото е подходящо и за твоята смърт. Добре ли го подбрах?
Не отговорих и се запитах дали някак не е научил, че двамата с Кейт се бяхме разминали на минути със смъртта на това място по време на атаката. Но тогава не умрях, нямах намерение да умирам и сега.
Той продължи:
— Но аз няма да те убивам, освен ако не ме принудиш. Ще те застрелям в слабините, а после ще обеля лицето ти, както ти обещах.
Нямах какво да му отговоря.
Той посегна към кръста си и извади дълъг широк нож.
— Ще използвам ето това и ще бъдеш жив, за да почувстваш и видиш как лицето ти се отделя от черепа.
Беше минал на фаза дразнене, което е част от ритуала на убиващите за удоволствие. А те така задълбават във фантазиите си, че забравят да са внимателни.
Халил обаче беше и опитен убиец.
— Имаш ли друг пистолет? — попита ме.
Ами, имах, но го бях заел на Кейт. Не отговорих.
Той ме погледна и каза:
— Не усетих да имаш… но… — Прибра ножа и после ме изненада — или не чак толкова — като затъкна и пистолета си — пистолета на Кейт — в колана от дясната си страна.
Стоеше абсолютно неподвижно, вперил поглед в мен. Леко разкрачен, с присвити в коленете крака, ръцете му бяха отдалечени от тялото. От Борис ли беше научил това? Или прекаляваше с каубойските филми?
Той сякаш прочете мислите ми.
— Ти си каубой, нали така? Твоята ли ръка е по-бърза или моята? Хайде. Посегни към оръжието си.
Стига да имах, задник такъв, първото и последното нещо, което щеше да видиш, щеше да е проблясъкът от дулото. Хрумна ми също, че Халил би предпочел да не стреля, за да не го чуят… или може би просто предпочиташе ножа.
Той се изправи.
— Или нямаш пистолет, или си страхливец.
Е, нямах пистолет, но пък си имах нож, за който той явно не знаеше.
— Не те чувам — казах. — Приближи се.
Халил отново извади ножа и тръгна към мен.
— Веднъж одрах гърдите на един човек и видях ребрата му, белите дробове и биещото му сърце.
Продължаваше да върви към мен, като размахваше небрежно дългия нож. На лицето му беше цъфнала гадна усмивка.
Отстъпих и усмивката му стана още по-гадна. Наистина се забавляваше.
Пристъпи напред и разсече въздуха с ножа. Отново отстъпих и Халил скъси разстоянието.
— Ако се обърнеш и побегнеш, ще ти прострелям краката, после ще те изкормя.
— Не бягам.
— Да, но отстъпваш. Хайде, ела. Бий се като мъж.
— Имаш нож, задник такъв. Остави го.
Той метна ножа във въздуха, улови го за дръжката и отново се усмихна.
Наистина се забавляваше с всичко това, а ако трябва да сме честни, на мен хич не ми беше до веселби. Знаех, че ще ме накълца, ако тръгна към него, така че отново отстъпих. Беше време да приключваме със забавите, така че му напомних: