Последният скок на лъва

— Чакай ме при товарния асансьор.

— Товарния?

— Да. След две минути. И нито думичка. Петдесетачка — добавих.

— Готово.

Затворих и препасах колана с кобура. В канията на колана беше и ножът на чичо Ърни, който вземах със себе си при всичките ми разходки в парка. Облякох син шлифер и излязох от апартамента.

Докато бързах към товарния асансьор, се сетих, че бронежилетката е прибрана в багажа ми. Обикновено не я нося, така че тя не ми е втора природа като пистолета, значката или оставянето на дъската на тоалетната вдигната. Поколебах се и си погледнах часовника. Майната й. Качих се в товарния асансьор, натиснах копчето за гаража и потеглих надолу.

Вратата се отвори и видях Гомп да ме чака в хубав джип BMW. Добре, че не беше отмъкнал моя.

Заобиколих колата и му казах:

— Имам нужда от помощ да изнеса нещо от асансьора.

— Готово.

Гомп слезе от джипа и тръгна към асансьора, а аз се вмъкнах зад волана.

— Хей! — извика Гомп. — Том! Къде…?

Натиснах газта, качих се по рампата и завих надясно по 72-ра. Успях да хвана зеления светофар на Трето авеню и продължих напред.

Погледнах в огледалото. Ръмеше и в този час движението беше слабо. Не забелязах никакви фарове да се опитват да не изостават от мен. Измъкването се оказа лесно.

В Манхатън придвижването с метро е по-бързо, отколкото с кола, но след 11/9 най-близката станция до Световния търговски център беше повредена и затворена, а другите в района се намираха на пет или десет минути пеша до Либърти Стрийт, където трябваше да се срещна с Парези при караваната на Пристанищни власти. Освен това разписанието на метрото в тази част на града подлежи на промяна, което всъщност означава редовни закъснения. Така че предпочетох да карам. Пък и колата си я биваше.

Тази неделна вечер трафикът не беше много натоварен. Пресякох Сентръл Парк при 65-а, излязох на магистрала „Уест Сайд“ и продължих на юг покрай река Хъдсън. Всичко беше наред и за петнайсет минути стигнах до Уест Стрийт, между тъмните, опустошени места на Световния финансов център и Световния търговски център.

Преди 11/9 над Уест Стрийт при Либърти минаваше надлез. Видях останките му и завих наляво. Паркирах колата недалеч от телената ограда и слязох. Очаквах да заваря необозначени или патрулни автомобили, но видях само една кола на Пристанищни власти, паркирана до оградата.

Отидох бързо до портала и видях, че тежката верига и катинарът са си на мястото. Веригата обаче беше доста хлабава и успях да се провра през портала, след което продължих към караваната.

Почуках на вратата и натиснах дръжката. Вратата беше отключена, така че извадих документите си, отворих и надникнах вътре.

— Федерален агент! Ехо? Влизам.

Пристъпих вътре и видях, че предната част на караваната — офис с две бюра, радио и карти — е празна. В кухненския бокс имаше включена електрическа кафеварка, но телевизорът на тезгяха не работеше. Имаше тесен коридор, който водеше към тоалетна и стая с походни легла, където пристанищните ченгета можеха да дремнат или нещо подобно.