Лъвовете на Ал-Расан

Мазур отпи замислено от чашата си.

— И това е всичко?

— Не, разбира се. Когато моля за нещо, аз държа да се отплатя честно. Алмалик Втори от Картада разпространява слухове за киндатите от Фезана. Не знам каква е целта му, но напрежението там расте.

Министърът остави чашата си.

— Как научихте всичко това?

— Знам много за онова, което става в Картада — сви рамене Тариф. — Ако не сте забравили, там дават голяма награда за главата ми.

Мазур го изгледа продължително.

— Алмалик е разтревожен — каза той накрая. — Чувства се застрашен. Той обаче е умен и непредсказуем. Признавам, че изобщо не съм сигурен какво е способен да предприеме.

— Аз също — съгласи се разбойническият главатар. — Но толкова ли е важно? Смятате, че може да се стигне до война?

— Не е сигурно. Имате ли още нещо за мене? Нещо по-стойностно?

— Мисля, че вече се отплатих достатъчно. Имам още една новина, макар да не е чак толкова важна. За джадитските войски в Батиара. Оказва се, че все пак ще отплават за Сория. Не допусках, че ще се стигне дотам. Мислех, че през зимата ще се изпокарат и ще се разделят.

— Аз също. Сбъркал ли съм?

— Сбъркали сте. Настъпи тишина.

Този път разбойникът напълни чашите.

— Чух стиховете ви — каза той. — Докато ви слушах, ми се стори, че вече знаете всичко това.

— Не — призна бен Аврен. — Може би е било предчувствие. Моят народ има един обичай, всъщност суеверие. Когато се боим от нещо, изричаме страховете си на глас — като заклинание. Вярваме, че като им дадем име, ще ги обезсилим.

— Заклинанията обикновено не помагат — каза Тариф ибн Хасан.

— Знам — съгласи се министърът. — Е, признавам, разплатихте се честно. Всъщност, да ви кажа, вече не е толкова важно дали ще разкажете някъде историята с париаса. Във всеки случай не ми се вярва да го направите. Но онова предложение, което са ви отправили тогава, остава в сила. Искате ли да се присъедините към армията, която ще превземе Картада?

— Която ще се опита да превземе Картада.

— С ваша помощ се надявам да успеем.

Старият главатар поглади брадичката си.

— Боя се, че нямам кой знае какъв избор. И двамата ми синове искат да го направя, а аз нямам достатъчно сила да им откажа, щом са заедно.

— Трудно ще ви повярвам — усмихна се бен Аврен. — Но ако държите да представите нещата по този начин — какво пък, нямам нищо против. Чакайте ни на север от Лонза. Ще пратя вестоносци да ви съобщят точно времето, но ние ще потеглим оттук при първото пълнолуние.

— Толкова скоро?

— След онова, което ми казахте, това става още по-наложително. Щом и други армии са тръгнали нататък, най-добре да сме първи, не мислите ли?

— А прикрит ли е гърбът ви? Как стоят работите с Фибас?