Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Том — рече тя. — Под брезента най-отзад е тиганът с ребрата. Извади го. Трябва да похапнем. — Том извади тигана, даде на всички от ребрата и семейството, застанало край пътя, задъвка хрупкавото месо.
— Добре, че взехме тези ребра — каза бащата. — Краката ми са като дървени, не мога да стъпя. А къде е водата?
— Не е ли при вас? — попита майката. — Налях цяла кана.
Бащата се качи в камиона и погледна под брезента.
— Няма я тук. Сигурно сме я забравили.
Жаждата в миг замъчи всички. Уинфийлд захленчи:
— Искам да пия, искам да пия!
Мъжете заоблизваха устни, почувствували изведнъж, че също им се пие. Всички изпитаха смут.
Ал каза, за да разсее тревогата си:
— Ще налеем вода още на първата станция за обслужване. Трябва ни и малко бензин.
И семейството се закатери по капаците на камиона, майката помогна на бабата да се качи в кабината и седна до нея. Ал запали мотора и колата потегли.
От Касъл до Пейдън има двадесет и пет мили, слънцето премина зенита и почна да слиза към запад. Капачката на радиатора заподскача, под нея на струйки излизаше пара. На няколко мили от Пейдън камионът спря край една станция за обслужване с две бензинови помпи; пред оградата имаше водопроводен кран с дълъг маркуч. Ал докара там худзона с предната част към маркуча. Тогава един пълен мъж с червено лице и ръце стана от един стол зад бензиновите помпи и тръгна към новодошлите. Той носеше панталон от кафяво кадифе, тиранти и спортна фланелка; на главата си имаше картонен шлем, боядисан със сребърна боя — да го пази от слънцето. Потта на дребни бисерни капчици се спираше на носа и под очите му и течеше по гънките на шията. Той вървеше, войнствено и строго поглеждайки камиона.
— Искате ли да купите нещо? Бензин или части?
Ал вече бе излязъл от кабината и отвинтваше с върховете на пръстите си капачката на радиатора, час по час отдръпвайки ръка, за да не се опари.
— Ще вземем бензин, мистър.
— Имате ли пари?
— Разбира се. Да не мислите, че сме просяци!
Дебелият веднага омекна.
— Е, тогава всичко е наред. Наливайте си вода. — И побърза да обясни: — Сега минават толкова много хора — спрат се, налеят си вода, измърсят клозета, откраднат едно-друго, а нищо не купуват. Няма с какво — без пари са. Мъчат се да изпросят някой галон бензин, колкото да тръгнат.
Том, ядосан, скочи на земята и се приближи до дебелия.
— Не разчитаме на подаяния — злобно каза той. — Нямаш право да ни смяташ за използвачи. Нищо не сме просили от теб.
— Не, не ви смятам — рече бързо дебелият. Потта накваси спортната му фланелка. — Наливайте си вода, а ако искате да използувате и клозета, ей го там.
Уинфийлд хвана маркуча. Той пийна няколко глътки, после пъхна под струята главата и лицето си и отскочи настрана целият мокър.
— Съвсем топла е — каза той.
— Какво става в нашата страна, просто не мога да разбера — продължи дебелият. Той вече намери друга тема за оплакване и остави семейство Джоуд на мира. — Всеки ден минават по петдесет-шейсет коли и всички отиват на запад с децата и покъщнината си. Закъде са тръгнали? Какво смятат да правят?
— Същото, каквото и ние — отвърна Том. — Отиват някъде другаде да живеят. Нали все някъде трябва да живеят. Това е всичко.
— Какво става в нашата страна, просто не мога да разбера. Просто не знам. И аз също се опитвам да живея някак си. Мислиш, че все големи нови коли спират тук? Не, сър! Такива коли спират в жълто боядисаните станции на Компанията в града. Те не спират на място като това. Повече от хората, които спират тук, нямат нищо в джоба си.
Ал отвинти капачката на радиатора и тя подскочи във въздуха, изхвърлена от стълб пара, а в радиатора се чу тихо бълбукане. Измореното куче плахо допълзя до края на камиона и заскимтя, гледайки водата. Чичо Джон се качи в камиона, хвана кучето за врата и го свали долу. Известно време кучето се клатушка на вдървените си крака, а после залочи калната вода под крана. По шосето, блестейки на ослепителното слънце, профучаваха коли и топлият вятър, който образуваха, достигаше до бензиностанцията. Ал напълни радиатора с вода.
— Не че искам да имам само богати клиенти — продължи отново дебелият. — Всеки клиент е добре дошъл. Но тези, които се отбиват тук, или просят бензин, или продават вещи за бензин. Мога да ви покажа в задната си стаичка нещата, които са ми продали за бензин и масло: кревати, детски колички, тенджери и тигани. Едно семейство ми даде кукла за галон бензин. За какво ми са тези неща, да не би да отварям вехтошарски дюкян? А един пък искаше да ми даде обувките си за малко бензин. Ако бях такъв човек, обзалагам се, че щях да ги взема… — Той погледна майката и млъкна.