Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Обади се на оператора в Шерууд да задържи целия трафик.
— Обадих се.
— Какво имаме по разписание?
— Товарния на военните, в западна посока. Но трябва да пристигне след около четири часа. Движи се със закъснение.
— Слизам веднага… Чакай, докарай Бил, Санди и Кларънс докато стигна. Ще има доста за плащане!
Дейв Мичъм винаги се беше оплаквал от несправедливостта, защото, казваше той, винаги е имал лош късмет. Обясняваше го, като говореше неясно за конспирацията на големите, които никога не са му давали шанс, въпреки че така и не казваше кого има предвид под „големите“. Старшинството в службата беше любимата му тема за мрънкане и единственият му ценностен стандарт; той беше в железниците по-дълго от много други, които го бяха надминали в кариерата; това, твърдеше той, е доказателство за несправедливостта на социалната система, ако и никога да не обясняваше какво точно има предвид под „социална система“. Беше работил за много железопътни компании, но не беше останал дълго в нито една от тях. Работодателите му не можеха да го обвинят в нищо конкретно, но се отърваваха от него, защото казваше „никой не ми е казал да го направя“ твърде често. Не знаеше, че дължи настоящата си работа на сделка между Джеймс Тагарт и Уесли Мауч: когато Тагарт продаде на Мауч тайната на личния живот на сестра си в замяна на повишаване на цените, Мауч го накара да му направи една допълнителна услуга според обичайните им правила за пазарлък, които се състояха в това да се изстиска всичко възможно от всяка сделка. Допълнението беше работа за Дейв Мичъм, който беше зет на Клод Слейгънхоп, който пък беше президент на Приятелите на глобалния прогрес, които Мауч смяташе за проводници на ценно влияние върху общественото мнение. Джеймс Тагарт прехвърли отговорността за намирането на работа за Мичъм на Клифтън Лоуси. Лоуси натика Мичъм на първото работно място, което се появи — управител на отдела в Колорадо, — когато човекът, който го заемаше, напусна без предупреждение. Беше напуснал, когато допълнителният дизелов локомотив на гара Уинстън беше даден за специалния влак на Чик Морисън.
— Какво ще правим? — проплака Дейв Мичъм, когато се втурна, наполовина облечен и замаян от съня, в кабинета си, където главният диспечер, началникът на гарата и бригадирът на железничарите го очакваха. Тримата не отговориха. Бяха мъже на средна възраст, с много години служба в железниците зад гърба си. Преди месец биха дали доброволно съвет при всяка извънредна ситуация, но започваха да разбират, че нещата са се променили и че е опасно да се говори.
— Какво, по дяволите, ще правим?
— Едно е сигурно — каза Бил Брент, главният диспечер. — Не можем да изпратим влак с парен локомотив в тунела.
Погледът на Дейв Мичъм потъмня: знаеше, че само за това мислят всички и му се щеше Брент да не беше го изричал.
— Добре де, откъде ще вземем дизел? — ядосано попита той.
— Няма откъде — каза бригадирът.
— Но не можем да държим „Комет“ да чака на страничен коловоз цяла нощ!
— Май ще трябва — каза началникът на гарата. — Каква полза да говорим за това, Дейв? Знаеш, че няма нито един дизел в целия отдел.
— Но, за Бога, как очакват да пускаме влакове без локомотиви?
— Госпожица Тагарт не очакваше — каза бригадирът. — Но господин Лоуси очаква.
— Бил — попита Мичъм с такъв тон, сякаш молеше за услуга, — няма ли нещо трансконтинентално тази нощ с някакъв дизел на него?
— Първият възможен — неумолимо каза Бил Брент — ще бъде №236, бързият товарен от Сан Франсиско, който трябва да пристигне в Уинстън в седем и осемнайсет сутринта — и добави:
Това е най-близкият дизел в момента. Проверих.
— А специалният военен влак?
— По-добре не мисли за него, Дейв. Този има предимство пред всичко друго по линията, включително „Комет“, по нареждане на военните. Вече са закъснели и сандъците са се палили два пъти. Пренасят муниции за арсеналите на Западния бряг. По-добре се моли нищо да не ги спре в твоя район. Ако си мислиш, че ще настане ад, ако задържим „Комет“, това ще е нищо пред онова, което ще стане, ако задържим този влак.
Замълчаха. Прозорците бяха отворени в лятната нощ и можеха да чуят как звъни телефонът в кабинета на диспечера долу. Сигналните светлини мигаха над изоставените площи, които някога бяха забързана разпределителна гара. Мичъм погледна към депото, където черните силуети на няколко парни локомотива се очертаваха на слабата светлина.
— Тунелът… — каза той и спря.