Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Той пусна ръката ми и остави наргилето да се изтърколи от дланта му. Движенията му се забавяха като на механична играчка, чиято пружина се е развила. Повече не можех да чакам. Заради това, което се канех да направя с него, трябваше да знам. Да съм абсолютно сигурна. Наведох се напред и попитах:
— Ти си лекарят, нали? Онзи, за когото ми разказа?
Трябваше му малко време, за да проумее думите ми, но не реагира с гняв. Устните му бавно се разтегнаха в усмивка.
— Колко е умна моята Ланор. Винаги си била най-умната от всички, разбрах го още от първия миг. Ти си единствената, която познава, когато лъжа… Ти намери еликсира. Ти намери и печата… О, да, знам. Усетих миризмата ти по кадифето… През всичките ми години на тази земя, ти си единствената, която разгада мистерията ми, която прочете правилно фактите. Ти ме разкри и аз знаех, че ще го направиш.
Вече губеше съзнание и сякаш не забелязваше, че съм там. Наведох се над него и го сграбчих за реверите на жилетката, за да върна вниманието му върху себе си.
— Адаир, кажи ми какво смяташе да направиш с Джонатан? Щеше да обсебиш тялото му, нали? Както си направил със селското момче, което ти е било прислужник. Сега искаш да го сториш и с Джонатан, нали? Това ли е планът ти?
Очите му се изцъклиха, смразяващият му поглед се впи в мен и за малко да разклати самообладанието ми.
— Ако това беше възможно… ако подобно нещо можеше да се случи… ти щеше да ме намразиш, нали, Ланор? А аз нямаше да съм по-различен от мъжа, когото познаваш и когото обичаш. Ти ме обичаше, Ланор. Чувствах го.
— Така е — казах му аз.
— Щеше да ме имаш и в същото време да имаш и Джонатан. Но без неговата нерешителност. Без пренебрежението му към твоите чувства, без болката, която ти причиняваше, без егоизма му. Аз щях да те обичам, Ланор, и ти щеше да си сигурна в чувствата ми. Това не би могла да имаш с Джонатан. И никога няма да го получиш от него.
Думите му ме разтърсиха, защото знаех, че са верни. Щеше да се окаже, че са и пророчески. Сякаш ме прокълна и ме обрече на вечно нещастие.
— Знам, че няма да го получа. И въпреки това… — промълвих аз, като продължавах да милвам лицето му и се опитвах да преценя доколко е в съзнание. Струваше ми се невъзможно някой да погълне толкова отрова и да е все още буден. — Въпреки това избирам Джонатан — произнесох накрая.
При тези думи очите на Адаир просветнаха, сякаш осъзна какво му казвам. Осъзна, че с него се случва нещо ужасно и че не може да помръдне. Тялото му се изключваше въпреки съпротивата му. Приличаше на човек, получил удар, трепереше неконтролируемо и по устата му изби пяна. Скочих на крака и се отдръпнах назад, за да избегна ръцете му, които той размахваше пред себе си. Не успя да ме хване, после замръзна неподвижен и накрая се отпусна. Изведнъж притихна като мъртъв, посивя като буреносен облак и се изтърколи от креслото на пода.
Беше време за последната ми стъпка. Всичко бе приготвено от по-рано, но от тук нататък не можех да се справя сама. Имах нужда от Джонатан. Изскочих от стаята и затичах по коридора към спалнята му. Втурнах се при него, без да почукам. Той крачеше напред-назад, но изглеждаше готов за тръгване. Наметалото му бе преметнато върху едната ръка, а в другата държеше шапката си.
— Джонатан — казах задъхано и затиснах вратата с гърба си.
— Къде беше? — попита той с гневен тон. — Търсих те, но не можах да те намеря… Чаках и се надявах ти да дойдеш при мен, но вече не издържах. Ще му кажа, че нямам никакво намерение да заминавам с него. Ще му кажа, го напускам, и след това ще си тръгна.
— Чакай, имам нужда от теб, Джонатан. Трябва да ми помогнеш.
Колкото и да бе ядосан, видя, че съм разстроена, остави си нещата и ме изслуша.
Излях му всичко на един дъх, знаех, че звуча като побъркана, защото нямах време да обмисля как да му съобщя какво е станало, без да ме помисли за луда. Измъчвах се, защото знаех, че сега вече ще види истинската ми същност, че съм способна на лукавство и зло, че мога да причинявам ужасни страдания. Аз бях подтикнала София да се самоубие, бях жестока и непреклонна въпреки мъките, през които бях преминала. Със сигурност тогава щеше да се отрече от мен. Очаквах да ме зареже и да го загубя завинаги.
Разказах как Адаир е планирал да убие душата му и да узурпира тялото му, млъкнах и затаих дъх. Чаках го да избухне, да ме нарече луда, да метне наметалото си и да затръшне вратата зад себе си. Но Джонатан не го направи. Хвана ме за ръката и аз усетих между нас връзката, която бях забравила, че съществува.