Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Ха̀ напишете и вие някое — приканвам ги. — И аз ще допълня още някое, та да видим…

Поеха те един след друг перодръжката, тропат в мастилницата, редят числата. Драснах накрая и аз моите — общо девет се събраха в колонката. И докато още тегля чертата, почнах да пиша отговора. Четири милиона, толкоз и толкоз хиляди до последната единичка.

Хайде сега — проверката. Смятат двамата, бъркат от вълнение, пак почват — както впрочем винаги ставаше с тоя номер. Три пъти събраха числата, но няма грешка, сборът е точно толкова. Слисаха се.

— Ей, джанабет22 — недоверчиво ме гледа главният, — как стана?!

— Това ми е свойство на ума — отвръщам скромно. — Числа да събира.

— Пак можеш ли?

— Ако речете, до сабахлен…

Повторихме процедурата — същото чудо. Само че учителите не ме разцелуваха и в гениален не ме произведоха, ами гледам, че се стегнаха вътрешно и нещо крив им станах.

— Ха̀ върви — пак кимат към вратата. — Чакай ни.

Докато траеше цялата аритметика, Али Доган думица не отрони. Стърчи, кокори се, все едно с мокър парцал са го плеснали. След малко и той излезе в коридора.

— Какъв човек си ти бе?! — вика ми смаяно. — Каква магия направи?! Че ти си бил по-учен от даскал!

— Хѐ — даскал! — хиля се самодоволно. — За мен туй е проста работа.

— Само че няма да те вземат. Подплаши ги…

Али бе чул няколко думи на учителите, казани зад гърба ми. Че съм голям тарикат и беля мога да им отворя. Че търсят човек за нещо, ама не за ученик. И се чудят ставам ли. За какво обаче им трябва подобен на мен, другарят ми не беше разбрал.

Аз вече подусещах, макар и не цялата работа. Скоро всичко се изясни. Като свършиха записването и проводиха прислужника, викнаха ме обратно. И в началото със заобикалки, а после направо — разкриха си намерението.

В тая школа учеха стотина човека, повечето млади мъже. За един курс от половин година ги обучаваха не само на четмо и писмо, а и на останалите предмети от началното училище. Набързо и съкратено. За тая бройка ученици по правилник се полагали трима учители. Обаче два-три курса поред само двамата опъвали каиша. Трети не им пращали от управлението. Или не намирали, или въобще не си го слагали на сърце.

Добре — ще се мъчат двамата, ще се трепят от работа, но поне заплатата на третия да им разделят. Държавата отпуснала вече парите, идат те тук, после безсмислено се връщат в столицата. Или съвсем не се връщат, ами някой тукашен чиновник е намерил цаката да ги прибира. А че в школата кипи труд за трима — никого не го е еня. Ходили учителите, по врати тропали, молили се да им дадат третата заплата, както си е справедливо по съвест. Не — законът не разрешавал. Че щом е сбъркал законът, хората нали са да го поправят. Или да го заобиколят. Не е кусурът само в закона, ами някому се зловиди…