Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
- Има няколко неочаквани гости, които всеки момент ще се появят.
Не мога да разваля изненадата, тъй като това би ядосало Мюзет, и чрез нея Бел, но мисля че ти и аз ще бъдем еднакво недоволни да ги видим. Мисля че ти и аз, повече от всеки друг, ще ги видим като бедата, която са.
- Не разбирам - казах.
- Жан-Клод ще ти обясни присъствието им, когато се появят, но само ти и аз наистина ще схванем, защр простият факт че те са тук е лоша, много лоша новина.
Намръщих се.
- Съжалявам, но ме загуби.
Тя въздъхна и разтвори ветрилото си с вещо движение.
- Ще говорим отново, след изненадата - обърна се и тръгна към завесата.
Извиках след нея.
- Какво те спаси от тъмнината?
Тя се обърна, отново сгъвайки ветрилото, сякаш играта с него се беше превърнала в навик.
- Какво спаси теб?
- Кръст и приятели.
Устните й се извиха в лека усмивка, която остави очите й празни и сиви като зимна буря.
- Човешката ми бавачка.
- Тя успя ли да види какво има на леглото?
- Не, но то я видя. Тя започна да пищи. Пищя и пищя, и стоя там втренчена в нищото, докато не падна мъртва. Тялото й лежа там много дълго време, защото никой не искаше да влезе в стаята. Валентина отвори ветрилото си с плясък. Този път успях да не подскоча.
- Миризмата стана доста отвратителна - усмихна се, шегувайки се, грозна шега, но не можа да накара изражението си да пасне на закачката. Очите й изглеждаха като обитавани от духове, въпреки злата усмивка. Излезе с отмятане на тъмните завеси.
И тримата видимо се отпуснахме, когато завесите паднаха обратно и се спогледахме.
- Защо ми се струва, че не само аз съм прекалено напрегната тази вечер? - попитах.
Ашър продължаваше да държи ръката на Жан-Клод, но се завъртя, така че да застане срещу двама ни.
- Мюзет надушва лъжите и няма да ни остави намира.
- Валентина и аз току що спряхме да говорим за Майката на тъмнината, а ти вече започваш да опяваш за Мюзет.
Жан-Клод стисна ръката ми и въздъхна.
- Сладката тъма няма да ме отведе тази вечер, Анита. Няма да ме прикове към маса, да разхлаби дрехите ми и да ме насили. Мюзет ще го направи.
- Сега си в нашето легло, правилата казват, че не може да те има.
- Но тя го надушва като лъжа.
- Нищз не мога да направя, за това че фактът че не сме имали сношение, на вампирския радар излиза като лъжа, че съм спала с теб.
- Мюзет иска да не е истина, ma petite. Тя търси нещо, което би й дало повече пространство за игрички. Твоите съмнения, съмненията на Ашър, й дават това нещо.
Затворих очи и преброих бавно до десет. Когато ги отворих и двамата ме гледаха с най-добрите си празни погледи. Сякаш гледах две прекрасни картини, внезапно направени триизмерни, много жизнени, но не живи.
Стиснах ръката на Жан-Клод и той стисна моята в отговор.
- Не откачайте, момчета. И така си имам достатъчно проблеми тази вечер.
И двамата примигнаха, едно дълго, грациозно примигване и отново бяха „живи”. Потреперах и изтеглих дланта си от Жан-Клод.
- Това е толкова притеснително - казах.
- Pourquoi, ma petite?*
(*Защо, малката ми,)
- Защо, той трябва да пита защо - поклатих глава и кръстосах ръце. Трябваше да обгърна гърдите си, защрто благодарение на сутиена и деколтето, нямаше начин да кръстосам ръце пред тях.
През тъмните завеси влезе Деймиън. Кървавата му коса светеше на фона на старомодните му златистобели дрехи. Можеше да е излязъл от картина от седемнадесети век, чак до белите чорапи, панталони до под коленете и онези обувки с високи токове и големи катарами, които носеха благородниците. Само косата му, свободна и пламтяща, оставаше неопитомена и изцяло негова. Той не беше доброволец за едно от готините момченца на Жан-Клод. Деймиън беше леко хомофоб. При нас явно беше в грешната група вампири.
Той прекоси килима и падна на коляно пред мен. Тази вечер бяхме официални, затова не започнах да споря и му предложих лявата си ръка. Той я пое и положи целувка на пръстите ми.
- Улфрик и групата му са почти тук.
- Къде бяха досега? - попита Жан-Клод.
Деймиън погледна нагоре, показвайки ни пълната сила на тревистозеления си поглед. Без грим изглеждаше почти гол. Мисля че почти всики останали тази вечер бяха гримирани. Ъгълът на устата му потръпна почти незабележимо и осъзнах, че се опитваше да не се засмее.
- Трябвало е да намерят някой да поправи косата на Улфрик. Никой в глутницата не е фризьор.
- Какво означава това „да поправят косата му”? - попита Жан-Клод. Въздъхнах.
- Нали си спомняш как забрави да ми кажеш за чиниите на пода?