Небесносини грехове

- Всеки, който е храна - отговори.

Погледнах го лошо.

Той проговори бързо пред поглед ав очите ми.

- Ти ща седиш на масата, ma petite, точно както и Анджелито ща седи на масата.

- Ами Джейсън?

- Pomme de sangs ще ядат на пода.

- Значи и Натаниел - казах.

Той кимна леко и ми позволи да видя, колко беше притеснен как ще приема всичко това.

- Ако беше толкова притеснен, заради реакцията ми, защр не ми каза предварително?

- Истината е че толкова много неща се случиха, че забравих. За мен това някога беше съвсем нормално нещо, ma petite, а Бел държи на стария начин. Има по-древни от нея, които дори не биха позволили храната да седи на пода - поклати глава, толкова силно, че косата му докосна лицето ми, донасяйки аромата на одеколона му и тази част, която си беше просто той. - Има банкети, ma petite, които не би искала да видиш или дори да чуваш. Те са наистина ужасни.

- Смяташе ли, че са ужасни, докато участваше в тях?

- Някои, oui - очите му бяха придобили това тъжно изражение, онзи изгубена невинност, вековете на болка. Не се случваше често, но понякога в очите му можех да видя какво беше загубил.

- Няма да споря, ако ми кажеш, че има и по-лоши аранжировки от тази. Просто ще ти повярвам.

Погледна ме невярващо.

- Без спорове?

Поклатих глава, облегнах се на гърдите му и придърпах ръцете му около себе си като палто.

- Не и тази вечер.

- Трябва да оставя това чудо намира, но не мога. Предала си ми лоши навици, ma petite. Мисля че трябва още един път да попитам, какво не е наред?

- Казах ти, заради тъмнината е.

- Никога преди не си била уплашена от тъмнината.

- Никога преди не бях срещала Майката на тъмнината - казах го тихо, но името й сякаш прокънтя в тъмното, сякаш самата тъмнина очакваше думите, сякаш думите можеха да я призоват при нас. Знаех че не е истина. Добре де, бях почти сигурна, че не е истина, но мисълта въпреки това ме караше да потръпвам.

Жан-Клод затегна хватката си около мен, притискайки ме силно към тялото си.

- Ma petite, не разбирам.

- И как би могъл? - чу се глас зад нас.

Жан-Клод ме завъртя в ръцете си, докато се обръщаше с лице към гласа, правейки танцувално движение, завършващо със лявата ми ръка в неговата дясна. Палтото му и полата ми се завъртяха и спуснаха със шепот на плат около нас. Дрехите ни бяха създадени да се движим и въртим като някаква готичекса версия на Фред Астер и Джинджър Роджърс.

Ашър се приближи бързо до нас, но дори начинът, по който се движеше беше грешен. Позата му все още бе перфектна, но имаше някакво прегърбване, като на куче, което очаква да бъде ударено.

Той бързаше с тези бели ботуши, бързаше и макар все още красиво, в движението имаше много малко грация. В него имаше прекалено много страх, за да му позволи да бъде грациозен.

Жан-Клод протегна ръка и Ашър я пое. Стояхме там, хванати за ръце като деца. Трябваше да е абсурдно, като се има предвид вампирът срещу нас, но не Валентина беше причината да искаме да се притиснем заедно. Мисля че и за трима ни, причината беше в ноща като цяло. Всичко, което беше в другата стая и това, което то представляваше.