Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
Валентина стоеше пред завесата. Изглеждаше като малка кукла, облечена в цялото това бяло и златно, така че и тя, също като Ашър, да пасва на цветовете на масата. Всички в групата на Мюзет пасваха на цветовете на масата, което означаваше че и това е нещо, за което са преговаряли. Дрехите нямаше да са сред първите неща в моя списък, но пък това си бях аз.
Облеклото на Валентина беше миниатюрна рокля в стил от седемнадесети век, чиято пола бе така разкроена от двете страни, че имаше формата на овал. Полата беше с голям обем и позволяваше при ходене да се видят мънички златни пантофки и безброй фусти. Дори носеше и бяла перука, която криеше кестенявите й къдри. Перуката изглеждаше твърде тежка за стройния й бял врат, но тя ходеше сякаш бижутата, перата и напудрената коса не тежаха изобщо. Имаше абсолютно правилна стойка, но знаех че се дължи на корсета, скрит под роклята. Тези рокли не стоят добре без подходящите долни дрехи.
Не бе имала нужда от пудра, за да направи кожата си бяла, руж и червено червило й бяха достатъчни. О, и черна бенка във формата на малко сърчице, близо до устата с формата на розова пъпка. Трябваше да изглежда смешна, но не беше. Изглеждаше като злокобна кукла. Направо подскочих, когато отвори с рязко плясване ветрилото си от злато и дантела.
Тя се засмя и само смехът и беше детски, намек за това как може да е звучала преди много време.
- Тя се е изправила и погледнала през ръба на бездната, а бездната е погледнала обратно към нея, нали?
Трябваше да преглътна силно, за да мога да отговоря, защрто пулсът ми подскачаше и внезапно се разтреперах.
- Говориш, сякаш знаеш.
- Знам. - Тръгна към нас, плъзгайки се грациозно. Имаше тялото на дете, но не се движеше като такова. Предполагам че векове упражнения, могат да научат всеки да се плъзга.
Спря по-назад, отколкото би го направил човек с ръст на възрастен, така че да не й се налага да се напряга, за да срещне погледа ми. Бях я забелязала да го прави, докато се мотаехме в другата стая.
- Някога наистина бях детето, което това тяло се преструва, че е. Отделих се от всички, проучвайки, както правят децата - вдигна към мен огромните си кафяви очи. - Намерих врата, която не беше заключена. Една стая с много прозорци...
- А никой от тях не гледаше навън - завърших вместо нея.
Тя премигна към мен.
- Exactement*. Към какво гледаха прозорците?
(*Именно,)
- Една стая - казах, - една огромна стая. - Вдигнах поглед към тавана на пещерата. - Като тази, но по-голяма и стаята с прозорците стои надвиснала над нея.
- Не си влизала във вътрешното ни светилище, в това съм сигурна, но говориш, сякаш си стояла, там където стоях аз.
- Не физически, но съм стояла там - отговорих.
Спогледахме се, разменяйки поглед на споделено знание, споделен ужас, споделен страх.
- Колко близо до леглото стигна? - попита тя.
- По-близо отколкото ми се искаше - прошепнах.
- Аз докоснах черните чаршафи, защрто мислех че само спи.
- Тя спи - казах.
Валентина поклати тъжно глава.
- Non, да кажеш че тя спи, е все едно да кажеш че някой вампир спи. Това не е сън.
- Тя не е мъртва, не и по начина, по който вие сте мъртви, докато спите.
- Това е вярно, но не е и заспала.
Свих рамене.
- Както искаш го наречи, но не е будна.
- И това е нещо, за което сме искрено благодарни, не е ли така? - тя проговори достатъчно тихо, така че трябваше да се наведа над нея, за да чуя думите.
- Да - прошенах обратно, - така е.
Тя протегна ръка нагоре и докосна врата ми, а аз потръпнах, не от докосването, а от напрежението в думите ни. Този път не се засмя.
- Само ти и аз сме били докосвани от тази тъмнина.
- И Бел Морт - казах.
Валентина ме погледна въпросително.
- Бел ме бе повикала в някакъв вид сън, когато Тъмнината се надигна около нас.
- Господарката ни не ни е инфорнирала за това - каза Валентина.
- Случи се едва по-рано днес, по-рано през деня - добавих.
- Хммм - каза Валентина, затваряйки плътно ветрилото си, прокарвайки го през малките си длани, всеки малък нокът оцветен в златно - Мюзет трябва да знае това. - Пак погледна нагоре към мен и в погледа й се намираше толкова повече, отколкото трябваше да има. Винаги щеше да изглежда на осем, дребничка осемгодишна, но очите й съдържаха дори повече от съзнанието на възрастен.