Цялото кралско войнство

Бях се пренесъл в някогашните години. Аз седя с цветните си моливи на килима пред камината, а над мен се навежда набитият човек с черното сако и очилата и ми подава шоколад с думите: „Само една хапка, защото вечерята е почти готова.“ Светлокосата синеока жена с леко хлътнали бузи също се навежда над мен и ме целува преди лягане, след което лампата се угасява и в тъмната стая остава нейният нежен мирис. Съдията Ъруин се навежда към мен в сивата утрин и казва: „Ще се мериш пред нея, Джек. Когато патицата лети, трябва да се мериш пред нея, момчето ми.“ Граф Ковели седи изправен на скъпото кресло в дългата бяла стая и се усмихва изпод черните подрязани мустачки и в едната си ръка — неголяма, но силна, от чието ръкостискане мъжете се мръщеха — държи чаша, а с другата гали голямата котка в скута си. Ето го и Младия ръководител с косата, струпана като майонеза на кръглата му глава. А ние с Адъм Стантън сме влезли навътре в морето с платноходката, платната са увиснали безжизнено в нетрепващия въздух, морето е като разтопено стъкло, а слънцето пламти като ко̀па на западния хоризонт. И Ан винаги е с нас.

Малки момиченца носят бели разкроени роклички, изпод които се подават смешните им коленца, и са обути в тъпоноси черни лачени обущета с каишка с едно копче, с бели чорапки, намазани леко със сух сапун, за да не се свличат, с коси, сплетени на плитка отзад, привързана със синя панделка. Такава беше Ан Стантън, която в неделя водеха на черква, и тя седеше тихо като мишле и все пъхаше език на мястото на извадения млечен зъб. Малки момиченца седят на възглавнички и се облягат замислено на коленете на бащата, който си играе с пръсти с копринените къдрици и чете на глас вълшебни приказки. Това беше Ан Стантън. Малки плашливи момиченца, излезли за първи път през пролетта на плажа, опитват с краче водата и когато някоя вълна се надигне и ги плесне и погъделичка студено по бедрата, те пищят и подскачат на тънките си като кокили крачета. Това беше Ан Стантън. Малки момиченца пекат наденици на лагерния огън и си омацват носа със сажди, а ти — ти вече си голямо момче и не си мацаш носа със сажди — ги сочиш с пръст и им се присмиваш: „Лице мръсно, лице мръсно, обърши го, докат не е късно.“ Но ето че един ден, когато ти се подиграваш по този начин, момиченцето не ти се озъбва, както винаги досега, а обръща към теб слабичкото си гладко личице, гледа те с големите си очи и устните му потръпват за миг, та ти си помисляш, че ще вземе да се разплаче, при все че то вече е голямо, за да плаче, а то продължава да те гледа с големите си очи и подигравателната усмивка замръзва на лицето ти и ти бързо се обръщаш и се правиш, че събираш съчки. Това беше Ан Стантън.