Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Бях се пренесъл в някогашните години. Аз седя с цветните си моливи на килима пред камината, а над мен се навежда набитият човек с черното сако и очилата и ми подава шоколад с думите: „Само една хапка, защото вечерята е почти готова.“ Светлокосата синеока жена с леко хлътнали бузи също се навежда над мен и ме целува преди лягане, след което лампата се угасява и в тъмната стая остава нейният нежен мирис. Съдията Ъруин се навежда към мен в сивата утрин и казва: „Ще се мериш пред нея, Джек. Когато патицата лети, трябва да се мериш пред нея, момчето ми.“ Граф Ковели седи изправен на скъпото кресло в дългата бяла стая и се усмихва изпод черните подрязани мустачки и в едната си ръка — неголяма, но силна, от чието ръкостискане мъжете се мръщеха — държи чаша, а с другата гали голямата котка в скута си. Ето го и Младия ръководител с косата, струпана като майонеза на кръглата му глава. А ние с Адъм Стантън сме влезли навътре в морето с платноходката, платната са увиснали безжизнено в нетрепващия въздух, морето е като разтопено стъкло, а слънцето пламти като ко̀па на западния хоризонт. И Ан винаги е с нас.
Малки момиченца носят бели разкроени роклички, изпод които се подават смешните им коленца, и са обути в тъпоноси черни лачени обущета с каишка с едно копче, с бели чорапки, намазани леко със сух сапун, за да не се свличат, с коси, сплетени на плитка отзад, привързана със синя панделка. Такава беше Ан Стантън, която в неделя водеха на черква, и тя седеше тихо като мишле и все пъхаше език на мястото на извадения млечен зъб. Малки момиченца седят на възглавнички и се облягат замислено на коленете на бащата, който си играе с пръсти с копринените къдрици и чете на глас вълшебни приказки. Това беше Ан Стантън. Малки плашливи момиченца, излезли за първи път през пролетта на плажа, опитват с краче водата и когато някоя вълна се надигне и ги плесне и погъделичка студено по бедрата, те пищят и подскачат на тънките си като кокили крачета. Това беше Ан Стантън. Малки момиченца пекат наденици на лагерния огън и си омацват носа със сажди, а ти — ти вече си голямо момче и не си мацаш носа със сажди — ги сочиш с пръст и им се присмиваш: „Лице мръсно, лице мръсно, обърши го, докат не е късно.“ Но ето че един ден, когато ти се подиграваш по този начин, момиченцето не ти се озъбва, както винаги досега, а обръща към теб слабичкото си гладко личице, гледа те с големите си очи и устните му потръпват за миг, та ти си помисляш, че ще вземе да се разплаче, при все че то вече е голямо, за да плаче, а то продължава да те гледа с големите си очи и подигравателната усмивка замръзва на лицето ти и ти бързо се обръщаш и се правиш, че събираш съчки. Това беше Ан Стантън.
Всички слънчеви дни край морето, с чайки, които се бялват във висината, бяха Ан Стантън. Но аз не знаех това. И всички мрачни дни, когато стрехите капеха, откъм морето налиташе буря и огънят гореше в камината, бяха също Ан Стантън. Но аз не знаех и това. По-късно дойде време, когато всички нощи станаха Ан Стантън. Но аз знаех това.
С това започна лятото, когато бях на двайсет и една години, а Ан Стантън на седемнайсет. Бях си дошъл от университета за ваканцията, вече голям мъж, видял едно-друго. Пристигнах следобед, бухнах се веднага в морето, наядох се и хукнах към Стантънови да видя Адъм. Намерих го на верандата, където в припадащия здрач четеше книга (помня, че беше римската история на Гибън). Седяхме на люлката с Адъм, когато Ан се появи на вратата. Погледнах я и ми се стори, че е изминала цяла вечност, откакто я бях видял последния път — то беше по Коледа, когато си беше дошла във ваканция от училището на мис Паунд. Сега тя решително не беше малкото момиченце, което носеше лачени обущета със заоблени върхове и каишка с едно копче и бели чорапки, намазани със сапун, за да не се свличат. Носеше бяла ленена рокля със съвсем права кройка, но колкото и чудно да изглежда, тази права кройка и възтвърдият плат само подчертаваха извивките и меките линии на тялото. Косите й, събрани на кок на тила, бяха привързани с бяла кордела. Тя ми се усмихна и тази усмивка, позната ми от най-ранно детство, изведнъж ми се стори съвсем нова. Тя каза: „Здравей, Джек“, а аз задържах силната й тясна ръка в моята и си помислих: „Ето го най-сетне лятото.“