Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
След смрачаване Мъдрия мечок събираше Надарените и се опитваше да им предаде част от своето знание, макар че вълнението му, тяхното невежество и все още зачатъчните му познания по езика на Кралството силно затрудняваха тази задача.
— Говори! — заповяда той на Дарена, като вдигна ръката ѝ и я залепи върху челото си.
— Какво да говоря? — попита объркано тя.
— Не с уста — сопна се той и посочи с пръст слепоочието ѝ. — Говори една дума, тук.
Дарена затвори очи, съсредоточи се и притисна още по-силно длан към челото на стареца, но той само изсумтя смаяно.
— Призови сила — каза ѝ. — Не цялата. Само малка сила.
Дарена въздъхна и опита пак, вцепени се леко, лицето ѝ се отпусна и придоби позната бледност.
— Кула! — каза Мъдрия мечок с доволен кикот и добави: — Сега спира. Не използва прекалено много.
Дарена свали ръка от челото му и сви пръсти, на лицето ѝ се четеше объркване и смайване.
— Не знаех… Всички Надарени ли могат да го правят?
— Всички със сила, да. Дарби се променят, сила не. Всичко е едно. Елате. — Той събра останалите Надарени и ги поведе към бойните си котки, които чакаха кротко наблизо. Посочи най-едрата, която също като другите бе все още доста проскубана, но забележимо по-добре хранена, отколкото когато я бе заловил с дарбата си.
— Говори — каза той на Дарена. — Дай заповед.
Дарена се приближи към звяра с явен трепет, защото въпреки привидното му спокойствие тя беше виждала кървавата работа на Снежинка, която обикновено изглеждаше не по-застрашителна от възголямо котенце. Спря на крачка-две от котката и посегна предпазливо да я докосне по едрата глава, после затвори очи да призове отново дарбата си. Котката премигна, отпусна се на леда и се претърколи по гръб, вирнала лапи. Дарена се засмя радостно и коленичи да прокара длани по рунтавия ѝ корем.
— Всички опита. — Мъдрия мечок посочи с жезъла си към другите Надарени, после го размаха към котките. — Избира, дава имена. Сега те ваши.
Кара пристъпи напред с явен ентусиазъм, а също и Кирал, докато Лоркан и Маркен бяха доста по-предпазливи.
— Ами ако хапят? — попита Лоркан шамана, докато правеше малка крачка към една от двете останали котки.
— Тогава ти умира — отвърна Мъдрия мечок. — Не им позволява.
Погледът на Вейлин се премести рязко върху Кирал, която се надигна от избраната от нея котка, най-малката в групата, с оръфано ляво ухо. Усмивката ѝ помръкна и тя се взря на изток с внезапна свирепа настойчивост.
— Опасност ли? — попита я Вейлин, като се приближи до нея.
— Нова песен. — Тя трепна леко и поклати объркано глава. — Много стара, много особена.
Мъдрия мечок дойде при тях и каза нещо на собствения си език. Изражението му беше по-скоро предпазливо, отколкото уплашено, когато добави:
— Вълчият народ.
По първи зори той ги отведе на друг остров, най-големия, който бяха видели досега, покрит с големи петна от голи скали и с малка групичка дървета и храсти по източния край. Вейлин пусна Драскун да се храни с каквито оскъдни листа можеха да предложат храстите. Бойният кон изпръхтя благодарно и се зае с първото си ядене от дни насам.
— Трябваше да те нарека Силен, нали? — попита Вейлин, докато изтупваше скрежа от палтото си. — Съжалявам за всичко, което изтърпя, приятелю.
Драскун изпръхтя отново и продължи да дъвче.
Вейлин завари Мъдрия мечок да го чака на мястото, където брегът на острова се срещаше с леда. Наблизо Железен нокът глозгаше конска бедрена кост.
— Ние отива, другите остава — каза шаманът. — Вълчи народ не мрази като Котешки народ, но не хареса много хора на техен лед.
— Къде ще ги намерим?
Мъдрия мечок се засмя тихичко, обърна се и тръгна. Железен нокът стана и се заклатушка след него, стиснал кокала между зъбите си.
— Те намерят нас.
Вървяха на изток, докато падна нощ и в небето отново затанцува зеленият огън. Мъдрия мечок седна да си почине на ниска купчина лед с формата на пиедестал, обърна взор към небето и запя своята песен на предците си.
— Какво им казваш? — попита Вейлин, когато той млъкна.
— Мечият народ още жив. Аз още жив, но няма много чака.
— Толкова ли си нетърпелив да отидеш при тях? Да бъдеш отново с жена си?
— Тя сега с мен, гледа. — Мъдрия мечок му хвърли кос поглед. — Ти мислиш, че това… приказка. Как ваша дума… дума за неистинска история.
— Лъжа.
— Да. Лъжа. В език на Мечия народ няма дума за лъжа.
— Лъжата пак си е лъжа, дори да нямате дума за нея. Но не, аз не мисля, че това е лъжа. Вярвам, че твоят народ, а също и моят, са създали легендите, за да разбират по-добре един свят, в който често няма много смисъл. А с времето една легенда се превръща в своеобразна истина.