Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
От образователните обиколки с майка ми знаех, че тук охраната е непробиваема като кучи гъз (сравнението е нейно, не мое), но ето че за мен и за синьор Кристофоро вратите моментално се разтвориха. Използвахме същия номер, който бе успял да ни изведе от двореца на дожа без никакви затруднения. Аз просто бях изтичала до стаята на майка ми и бях взела една от нейните характерни маски (казвам „просто“, но истината е, че бях много по-ужасена да вляза в покоите на майка ми, отколкото в Арсенала). Невероятната прилика между нас означаваше, че сложех ли си маската, автоматично се превръщах в нея. В този момент благослових моментите, когато, в стремежа си да се превърна в истинска дама, се бях старала да имитирам начина й на говорене и поведение. Носех се величествено по коридорите с високо вдигната брадичка, нищо, че сърцето ми биеше като лудо от страх да не срещна истинската собственичка на маската. Вярно е, че срещнах и Марта, понесла кофа с въглища, обаче кучката само кимна и се отдръпна почтително. Даже тя не ме разпозна. После се плъзнах елегантно по гигантското стълбище, в чието подножие вече ме чакаше синьор Кристофоро, след което двамата напуснахме двореца без допълнителни въпроси. Щом дожаресата има желание да посети Арсенала с учителя на своята дъщеря, това си беше нейна работа и ничия друга. Поехме с бързи крачки по Рива дели Скиавони по посока на доковете, значително улеснени от отвратителен ситен ръмеж, заради който всички по улиците бяха нахлупили качулките на мантиите си.
Навлизането в Арсенала на Венеция ми напомни за пореден път за нощта, когато двамата с брат Гуидо бяхме неволно попаднали на корабостроителите в старата крепост на Пиза — миризмата на катран, дърво и платнища бе абсолютно същата. Последвах моя учител към частта на покритото пристанище, където цяла армия от ковачи, дърводелци и калафатари се щураха напред-назад като непресъхващ човешки поток, извиращ сякаш от нищото. Знаех, че това са арсеналотите — жужащият кошер работни пчелички, чиято царица бе майка ми. Това бе нашата Стато дел мар в действие.
Синьор Кристофоро присви воднистите си очи и се загледа внимателно в човешката маса около нас. По едно време протегна яката си ръка и сграбчи един преминаващ мъж. Човекът беше дребен и крехък, с младо лице, но посребрена коса и кожа, обрулена от годините, прекарани в открито море. Очите му бяха леко извити в краищата и му придаваха постоянно тъжно изражение, но когато позна човека, който го беше спрял, на лицето му светна широка чаровна усмивка — което бе повече от удивително, защото, доколкото можех да видя, зъби в устата му липсваха. Двамата мъже си стиснаха ръцете, прегърнаха се крепко и се заудряха братски по гърбовете. А когато непознатият заговори, веднага познах, че е генуезец, защото притежаваше същите плътни гласни като моя учител. Може пък това наистина да бе родният му брат.
— Кристофоро, хитрецо стар! Как така те пуснаха от Генуа, а?
— Теб те пуснаха, нали? — отвърна моят учител в същия духовит стил. — Доколкото знам, напоследък са започнали да се освобождават от всички грозни моряци.
— Така ли? Е, значи съвсем скоро там ще стане доста тихо.
Това си беше една съвсем прилична шега, поради което се почувствах длъжна да се усмихна любезно. Но веднага след това осъзнах, че всъщност никой не може да види какво правя под маската и качулката си.
— Как е Лизабета? — попита учителят ми.
— Все така се грижи да съсипва нервите и джоба ми — отговори в същия весел дух непознатият.
— А децата?
— Бива ги.
Но тези простички думи бяха изречени с толкова много любов, че чак ме заболя. Дадох си сметка, че се изпълвам със завист към този беззъб моряк — той е женен и има деца, които обича, точно като моя учител. За момент се изпълних с колебание — защо трябва да го излагам на подобна опасност?