Убийството на султана

Май накрая се отървах. Не трябваше да бързам да се радвам, примката се беше разхлабила само за момента. Какво щях да правя, ако Невзат се появеше с нова информация? И тъкмо се готвех да напусна апартамента и да си поема дъх, ме стресна спокойният глас на Зейнеп:

– Това познато ли ви е?

Протегна ми прозрачен плик. И в него златна огърлица. В седемте краища, висящи като гроздове, седем червени рубина… Онзи великолепен накит, който носеха жените в семейството от госпожа Шахесте насам… Бижуто, за което ме беше скастрила Шазие…

– „Рубинените очи“… – отрони се неволно от устата ми. – Огърлицата, която преди години подарих на Нюзхет.

– Точно така пишеше в писмото и.

В писмото и ли? За миг изчезнаха умората, успокоението и желанието ми час по-скоро да напусна този апартамент.

– В кое писмо? – свих очи и се опитах да събудя сетивата си. – Нюзхет ми е писала ли?

Невзат и Зейнеп с интерес наблюдаваха промяната в мен като някакво чудо. Отново почувствах нужда да се защитя.

– Искам да кажа, че съм изненадан, тъй като за седем години не е отговорила на нито едно мое писмо…

– Прав сте да се изненадвате – каза Зейнеп, без да издава мислите си. – Да, писала ви е, но не е изпратила писмото. Сигурно е изпитвала някакво чувство за вина. В него споменава за подарените и „Рубинени очи“. Постъпката ви я смазала…

– Смазала? – гласът ми беше слаб като шум от падането на изсъхнало цвете… – А на мен каза, че е щастлива.

Кафявите очи на Зейнеп се озариха от блага светлина. Защо ли любовта така разкрасява жените?

– Същото казва… Не тъгувайте, красиви неща е написала. Но сега не можем да ви дадем това писмо…

И отправи нерешителен поглед към главния комисар:

– Дали пък да не му го дадем?

– За съжаление не може – категорично отговори Невзат. – Когато делото приключи, ще предадем всички писма. И онези, които сте писали на Нюзхет.

Уж милостивият полицай утешава изоставения мъж, но що за съвест е да кажеш ще ви дадем всички след делото, измрънквайки няколко реда от единственото писмо на любимата ви?

– Какво още пише?

Разсеях се, определено се разсеях. Маските ми падаха една след друга, ролята рухна върху ми. Изглеждащият незасегнат от смъртта на старата си любов мъж се оплете в така нареченото местопрестъпление – какво ти оплитане, разпадна се на части. Здравей, влюбени глупако Мющак. Но дори това ми състояние не успя да умилостиви ловците на убийци. Особено това хубаво девойче с всяко отваряне на устата посичаше надеждите ми една подир друга.

– Както разбирате, не мога да си спомня какво точно пишеше, господин Мющак.

Колко безчувствен беше гласът и, сякаш четеше параграфи от важен документ. Както разбирате, при разследването на убийство за нас написаното от любимата ви писмо е само доказателство. Както и чувствата ви. И да се пръснете от любопитство, и да пукнете от мъка – изобщо не ни засяга. Естествено, не изказа така грубо мислите си. Мисля, че имаше предвид друго. Вероятно някаква улика… Първоначално не схванах какво каза…