Убийството на султана

Забравих всичко – и самообвиненията за убийството на Нюзхет, и тайната на Тахир Хакъ, и тайнствения проект за Завоевателя, всичко. Кого интересуваше разследването на главен комисар Невзат? Старата рана отново прокърви, смятаната за отминала болка избухна, душата ми, отдавна изгубила светлината, отново влезе в омагьосаната кула на проклетото чувство, наречено любов. Добре, няма да скрия, че обичах онзи полумрак също както жертвата обича убиеца си… Може да се каже, че живях в него точно двайсет и една години. Да, не отричам, харесваше ми да бъда жертва. Нали животът трябва да има смисъл? А има ли по-голям смисъл от мъчителното подхвърляне ту натам, ту насам в жестоката битка между разочарованието и надеждата, омразата и любовта, ревността и възторга? Само така човек забелязва, че има душа. А иначе… Иначе едно голямо нищо… Огромна празнота… Как можах да повярвам, че ще се измъкна от това епично сражение? Как застиналите сини очи на Нюзхет успяха да ме убедят, че това е свършило? Нищо не беше свършило. За момент се успах в собственоръчно изградената си килия и сметнах, че съм се отървал от грандиозно-

то страдание. Но не би. Ето че сладостното мъчение започваше отново… И то след смъртта на мъчителя… Може би това беше най-лошото. Че не можех да намразя жената, привикнала ме да живея в този ад. И както казваше лудият, скрит в зловещата пещера вътре в мен: „Омразата понякога върши работа. Поддържа те бодър, държи те на крака и те прави устойчив към живота.“ Но живее ли се само с омраза? Пак същият омагьосан кръг, пак шах и мат, пак безизходица… Да, както е казал поетът, здравей, тъга… Здравей, безкраен хаос… Здравей, вечна печал… Не е вечна, ще свърши, като склопя очи… Да, здравей тъга, докато умра… Или пък добре дошла отново, любов…

Когато напуснах блока „Сахтиян“, в небето нямаше и една снежинка. Загубилото силата си слънце упорстваше, но не можеше да се наложи нито на провисналите от покривите висулки, нито на белите купчини тук-таме. „Снегът се скупчва“, беше казала Нюзхет. Не бяхме на тази улица, нито дори в този град, а сред развалините на двореца в Одрин, където Мехмед II е планирал превземането на Константинийе. Гледахме покрития със сняг покрив на рушащата се сграда. Тополи без листа, привели снаги плачещи върби, тъжни дървета, които не познавах… Ята врани, летящи в небето като черни петна… Жълтъчен проблясък в дълбините на тъмносивото. „Снегът се скупчва… Довечера ще вали.“ Нюзхет не се сдържаше на едно място от радост. Като ненаиграло се момченце, което не знае как да изразходва енергията си, ме удари няколко пъти шеговито с юмрук по рамото.

„Хайде да се разходим нощес, Мющак… Като завали снегът. Само че извън града… Към полята…“

И хитрият Мющак отново беше развалил очарованието.

„Безопасно ли е според теб? Ами ако срещнем вълци… Не ме гледай така… Като огладнеят, слизат в града.“

„Добре де – беше казала намръщено, – теб ще изядат, а аз ще се спася.“