Убийството на султана
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2248-6
- Переводчик: Елен Кирчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убийството на султана». Краткое содержание книги:
Бях опитал да се измъкна с майтап.
„Ти си слаба, първо теб ще изядат… И докато те ядат, аз ще се измъкна.“
И стана точно така. В една снежна вечер, и то не в полето, а в центъра на Истанбул, вълци в човешки облик я бяха убили безжалостно. А аз непокътнат продължавах да живея оттам нататък… Ако исках, дори можех да се разходя в снежната светлина, която Нюзхет толкова обичаше. Даже можех да отида до Одрин с тази цел… При това с друга жена… Друга жена ли? Че то такава няма… И никога няма да има. Авантюрата ми с жените започна с Нюзхет и ще завърши с нея… Авантюрата ми с жените! Авантюра… То си е цял един живот. Да речем, две трети от живота ми и колкото ми остават след това… Изобщо не биваше да се заблуждавам, нямах представа как да живея без Нюзхет. Забравил съм какво беше преди нея, а след… Нямам предвид физическото и съществуване, то липсваше от години. Става дума за привързаността ми, или казано постарому, за обсебеността ми, за спомените, изпълващи всеки миг, за отекващия в ушите ми глас, за невидимото и съществуване, придаващо смисъл на дните ми. Трябва да кажа, че Нюзхет в съзнанието ми беше много по-красива от истинската, много по-въздействаща, много по-магическа. Вероятно това беше и причината за разочарованието, което преживях, когато я видях след години. Защото Нюзхет от мечтите ми не можеше да бъде онази застаряваща жена. Изобщо не ме интересуваше, че това е истината и тя е реалната. Дори самата Нюзхет не би могла да разруши онзи изключителен образ в съзнанието ми. Нито тя, нито който и да било…
Крачка по крачка се отдалечавах от блока „Сахтиян“. Оставях улицата на Нюзхет зад себе си, но сякаш с всяка стъпка се приближавах все повече и повече към същността и, която никога нямаше да ме напусне. Едва ли не, завивайки зад ъгъла, щях да се сблъскам с ненакърнимия образ на жената, която пазех в душата си като свещен залог. Но една ръка, докоснала рамото ми, предотврати тази среща.
– Господин Мющак! Господин Мющак!
Обърнах се. Лице с увиснали бузи, помътнели очи над огромен червен нос. Мършав като перце човек. Стори ми се познат, но не можах да си спомня.
– Да, моля?
Напуканите от студа устни се размърдаха и през тях се показаха пожълтели от никотина зъби.
– Бате Мющак?
Господинът се беше превърнал в батко. Не харесвам такова бързо интимничене. Нито побутване по рамото насред път…
– Не ме ли познахте, бате Мющак?
Това не бяха ли думи на Сезгин? Явно пак някакъв познат от миналото… Присвих очи и се помъчих да си спомня; не, не помнех този безформен мъж, неуверено помръдващ в червенокафявото си яке.
– Адем… – измърмори. – Синът на Наил Дилли…
За какво говореше, кой ли беше Наил Дилли?
Посочи тясното магазинче насреща. С най-различни сирена, салами и наденици във витрината… И над него отново табела отпреди много години… Деликатеси „Дилли“… Където правеха любимите на Нюзхет сандвичи с кашкавал… „Като идваш, отбий се при Дилли и вземи един сандвич с кашкавал… С бира «Текел»…“ Когато се запознахме, беше почти дете, а сега станал възрастен мъж… Не можеш да избягаш, не само спомените, а и животът току те сграбчва отнякъде.
– Адем, а… Здрасти… Когато се видяхме за пръв път, бяхте дете.
Многозначителен израз в тъмните очи без мигли. Явно не повярва. Погрешно ли си спомнях? Нее, тогава в дюкянчето имаше едно десетгодишно дете… Дори няколко пъти ни донесе сандвичи в апартамента на Нюзхет. Този зачервен мъж не можеше да бъде друг.
– Не беше ли тъй? Не бяхте на повече от десет години… Откога не сме се виждали.
Адем сякаш не ме слушаше; огледа се разсеяно и ми подаде някаква карта от джоба си. Инстинктивно се дръпнах.
– Ваша е.
Тогава забелязах, че държеше кредитна карта.
– Моя ли?
Лъжеше или ме бъркаше с друг Мющак.
– Ваша.
Защо ли беше толкова уверен този Адам? Не Адам, а Адем88. Адем, синът на Наил Дилли… Както и да е, защо да му давам кредитната си карта? Все пак я взех от възпитание, да не държи ръката си протегната. Карта от типа, който ползвам. А те всъщност не си ли приличат? Трябваше да я отдалеча достатъчно, за да прочета името върху и. Да, ето релефните букви в долния ляв ъгъл…
– МЮЩАК СЕРХАЗИН… – повторих на глас. – Мющак Серхазин… Какво прави у вас картата ми? – ядосано попитах мъжа.
– Вие ми я дадохте…
Аз ли? Боже мили, да не би…
– Кога ви я дадох?
– Преди две вечери… – той също беше разтревожен като мен; погледът му неспокойно отскочи към входа на блока „Сахтиян“, откъдето преди малко излязох.
– Елате да влезем в магазина… Не бива да говорим на улицата.
Нервите ми се изопнаха.
88
Адем е турският еквивалент на библейския Адам. – Б.пр.