Мястото на екзекуцията

— В деня, когато Али изчезна, всичко се промени — започна Джанет и се нагласи на мястото си като човек, който се готви за дълъг разговор. — Предполагам, че докато аз самата не родих, не съм могла изобщо да предположа какъв ужас са преживели леля ми и родителите ми. Аз мислех само за това, че Али я няма; през ум не ми минаваше да се безпокоя за себе си. Но още от първия миг, заедно с тревогата за Алисън, възрастните трябва да са били преследвани от страха, че тя може да е била само първата жертва, от мисълта, че и техните деца са застрашени.

По онова време децата не знаеха почти нищо за това, което се случва в околния свят. Не четяхме вестници — освен статиите за филмови или поп звезди. Затова и нямахме представа, че още две деца били вече изчезнали около Манчестър. Знаехме само едно — че изчезването на Алисън ограничаваше и нашата свобода. Тук, в Скардейл, това беше съвсем странно преживяване за нас.

Катрин кимна.

— Знам точно как сте се чувствали. Случаят имаше същото въздействие и върху нас, децата от Бъкстън. Започнаха да ни пазят като фин порцелан. Не можехме да ходим никъде, без да ни съпровожда възрастен човек. Майка ми дори ми забрани да разхождам кучето в гората Грийн Лоу до нас. Иронията е там, че опасността се оказа много по-близка. Но за вас трябва да е било сто пъти по-тежко — всичките тези страхове и тревоги са ви заобикаляли съвсем отблизо.

— И още как — потвърди енергично Джанет. — Бяхме свикнали да тичаме на свобода из цялата долина. През лятото изобщо не се прибирахме, а дори в най-дълбоката зима скитахме постоянно из хълмовете, разхождахме се чак до Дендърдейл, надолу по течението на Скарластън, кръстосвахме горите. Понеже бяхме на една и съща възраст с Али и Дерек, бяхме кажи-речи като близнаци. Не се деляхме никога. И после изведнъж останахме само двамата с Дерек — като затворници вкъщи. Боже, колко скучно беше!

— Хората забравят каква скука беше да си на тези години в началото на шейсетте — каза Катрин, припомняйки си съвсем ясно колко много беше скучала самата тя на тази възраст.

— Особено на място като Скардейл — каза Джанет. — Отивахме на училище, а там съучениците ни говореха за това, което са гледали по телевизията, на кой филм са били, с кого си тръгнали след танците. За нас нямаше никакви подобни забавления. На нас, децата от Скардейл, вечно ни вадеха душата, защото нямахме никаква представа какво става по света. Не че получавахме различна информация — просто нямахме никаква. Е, сигурно знаеш всичко това, щом си учила в Бъкстън.

Катрин кимна.

— Учех в „Хай Пийк“ — бях един клас преди теб. Но доколкото си спомням, не тормозехме само децата от Скардейл. Държахме се отвратително с всички деца от околните села.

— Сигурно. Децата са много жестоки към себеподобните си. А като се има предвид какво стана след изчезването на Али, подигравките ни бяха най-малкият проблем. Когато помисля за първите седмици след изчезването й, най-живият ми спомен е как седим в моята стая с Дерек и слушаме радио „Люксембург“ по огромния му стар приемник. Чуваше се ужасно, непрекъснато пращеше от статичното електричество и се смесваха станции. И вътре в стаята беше страхотен студ — парното в Скардейл беше прокарано много години по-късно. Седяхме в стаята, облечени в зимните си палта. До ден-днешен някои песни веднага ми припомнят онези дни. „Игли и карфици“ на Сърчърс, „Всеки, който има сърце“ на Сила Блек, „Свят без любов“ на Питър и Гордън, и „Искам да държа ръката ти“ на Бийтълс. Чуя ли ги, и се озовавам отново в някогашната си стая, върху леглото, покрито с розова памучна кувертюра, Дерек седи на пода, облегнат на вратата, обвил коленете си с ръце. И Али я няма.