Мястото на екзекуцията
- Автор: Макдермид Вэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мястото на екзекуцията». Краткое содержание книги:
Стигнаха до завой, Джордж отново спря и погледна сина си. Пое си дълбоко дъх и продължи:
— Има нещо, което искам да ти кажа, защото не искам да го научиш за първи път от книгата. Аз и майка ти винаги сме го крили от теб. Когато беше малък, не ти го казвахме, за да не те уплашим. Знаеш как е с децата — въображението им може да придаде на нещо съвсем дребно огромно значение. После, когато порасна… ами така и не намерихме подходящ момент.
Пол се усмихна колебливо.
— Казвай тогава. Да приключим сега.
Джордж измъкна от джоба си пакет цигари и се зае дълго и обстойно да пали една. Пречеше му лекият ветрец, който полъхваше по хълма.
— Филип Хокин беше обесен в деня, когато ти се роди — каза той най-сетне.
Усмивката на Пол се стопи и той загледа объркано.
— На рождения ми ден? — каза той.
Джордж кимна.
— Опасявам се, че е така. В мига, в който го обесиха, ми съобщиха по телефона, че си се родил.
— Затова ли винаги чествахте толкова тържествено рождения ми ден? За да не мислите за другата годишнина? — Пол не можа да прикрие напълно огорчението в гласа си.
Джордж поклати глава.
— Не, не — възрази той. — Не беше така. По-скоро раждането ти беше като — не знам как да се изразя — като знак от боговете, че мога вече да забравя Алисън Картър, да започна отново. Всяка година на този ден не си спомнях обесването на Филип Хокин. Припомнях си — виж, това звучи като някой американски наръчник за самопомощ — припомнях си усещането за ново начало, което ми даде раждането ти. То беше нещо като обещание.
Двамата мъже се взираха един в друг. По лицето на Джордж бе изписана молба към сина му да повярва на думите му. Измина един миг в мълчание, после Пол пристъпи напред и обгърна в несръчна прегръдка раменете на баща си.
— Благодаря, че ми каза — измънка той, осъзнал внезапно колко много обича баща си, макар че двамата много рядко се прегръщаха. Отпусна ръце и се усмихна. — Разбирам, че не би искал да открия това в книгата на Катрин.
Джордж отвърна на усмивката му.
— Ако съдим по реакцията ти, със сигурност нямаше да го приемеш спокойно.
— Сигурно — призна Пол. — Но сега разбирам защо не сте ми казали, когато бях малък. Като нищо щях да сънувам кошмари.
— Да, винаги си бил хлапе с развинтено въображение — каза Джордж и се обърна, за да загаси угарката с тока на обувката си. Хвърли поглед през рамо към Пол и допълни: — И още нещо. Ако искате, когато следващия път доведеш Хелън, може да прескочим до Скардейл, за да се запознаем със сестра й.
Пол се усмихна.
— Хелън много ще се радва. Изключително много. Благодаря ти, тате. Наистина оценявам това, което правиш за мен. Знам колко ти е струвало да се решиш.
— Е, хайде — каза сухо Джордж. — Да се размърдаме, за да слезем от хълма, преди този дъжд да ни удави.
Катрин бе очаквала, че при завръщането си в Лондон ще почувства облекчение, защото е оставила зад себе си тихото, ограничено съществувание в Лонгнор. Но осъзна с удивление, че градът, който бе неин дом в продължение на двадесет години, сега й е чужд: прекалено шумен, прекалено мръсен, изпълнен с прекалено голямо напрежение. Дори любимият апартамент в Нотинг Хил й се стори смешно голям за сам човек — хладните пастелни цветове на модерното му обзавеждане й се виждаха някак безлични в сравнение с дебелите каменни стени и хаотично подбраната мебелировка на малката къщичка в Дербишър.
Не по-малко странна й се струваше вече и идеята да търчи постоянно напред-назад, изпълвайки свободното си време с всевъзможни социални контакти. Все пак успя да се насили да покани на вечеря няколко приятели и колеги. Каза си твърдо, че не е редно да изключва напълно от професионалната си среда. Освен това, след още две интервюта, среща с редактора на книгата си и изтощителна среща с един продуцент на документални телевизионни филми, който искаше да изгради програма въз основа на нейните проучвания, тя сигурно имаше нужда да си достави някакво неподправено удоволствие.
Първото от двете интервюта беше с Чарли — или както предпочиташе да го наричат сега, Чарлз Ломас. Той бе единственият от героите на книгата й — с изключение на Алисън, разбира се, — който се появяваше по страниците на вестниците, отразили случая. Бе успяла да открие дори два самостоятелни материала, посветени на него, макар че в нито един от двата не се споменаваше за мъчителните събития от 1963 и 1964 година.