![Гаснещ зрак [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/7/gasneshch-zrak-bg-download.jpg)
Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
„Но ние сме хладни в страстите си, аз и Върховната жрица. Никакъв зной няма в плановете ни и позите, които заемаме, не подканват към милувка. Тя не взима мъже в леглото си, вече не. Портата, както би казал Седорпул, е затворена.
И все пак нейните жрици плуват в дълбоките плътски морета и наричат това богослужение.
Но Майка Тъма не е богиня на любовта. Сбъркали сме в това и сега похотта кипи неудържимо. Бързаме стремглаво напред и нямаме време да усмирим делата си с мисъл. Юздите са отскубнати от ръцете ни, а този път, по който се спускаме, е стръмен.
Хайде да се задържим, още малко, за тази илюзия за контрол.“
Щом стигна до вратата на покоите на Емрал Ланеар, Херат дръпна коприненото въженце във вертикалната му ниша в стената и щом чу приглушената ѝ покана, отвори тежката врата и пристъпи в стаята.
Доскоро тук беше имало високо огледало от шлифовано сребро, поставено на стената срещу вратата, което властваше над цялата стая с играта си на движение и светлина, струяща сякаш отникъде. Райз Херат го беше намирал за притесняващо, тъй като шлифоването съвсем не беше съвършено и всъщност имаше странни вдлъбнатости и изпъкналости в отражението, което огледалото предлагаше, превръщайки го във враг на суетата. Напоследък обаче един дебел гоблен бе покрил огледалото, както беше и сега. Първоначално Херат се беше зачудил на това, но не задълго. Не му беше времето, беше разбрал, да зърваш от време на време образа си, като пробягващи мисли или намеци за нещо, което може да е гузна съвест.
Гобленът, покриващ огледалото, беше стар, описваше сцена от непознат двор, претъпкана тронна зала, в която фигури, облечени във варварски кожи, бяха подредени в полукръг, с гръб към зрителя, всички срещу някаква смътна женска фигура, седнала на трон. Тази жена беше или заспала, или мъртва. Великолепието на тронната зала беше в рязък контраст с диваците, събрани там, показваше такива богатства, че залата приличаше по-скоро на кралска съкровищница, отколкото на дворцова. При цялото знание на Райз Херат за историята, той не можеше да си спомни нито името на художника, нито мястото на сцената.
Но нищо от миналото вече не беше съществено. Миналото се беше превърнало в свят, станал съвършен поради своята недостижимост. При все това обаянието му си оставаше, изкусително както винаги. Цели революции, знаеше той, можеше да бъдат развихрени в името на някое невъзможно, най-вече въображаемо минало. Творение, създадено толкова от невежество, колкото и от знание. Такива мечтатели неизменно се въргаляха накрая в кръв и ако изобщо спечелеха онова, което желаеха, светът им се оказваше пълен с насилие и терор. Твърде много гняв имаше, когато мечтата се окажеше невъзможна и когато се окажеше, че другите не могат да отговорят на идеала, и твърде скоро мнозина биваха принудени да коленичат, прекършени било от страх, било от отчаяние, докато телата на отказалите да коленичат се трупаха на грамади в набързо изкопани ями.
„Прости наблюдения, приятели. Не съм по присъдите, но човек би могъл да нашепне, от време на време, на онези мечтатели, и да каже: не мечтайте за невъзможното минало, а за възможното бъдеще. Те не са едно и също. Те дори не могат да бъдат едно и също. Знайте това. Разберете това. Помирете се с това. Иначе водите война, която никога не можете да спечелите.“
Емрал Ланеар излезе от спалнята си зад приемната. Носеше скромни коприни в тъмносив цвят, матово лъскави като калай. Косата ѝ беше прибрана нагоре, но грубо — от собствената ѝ ръка вместо от слугиня. Имаше сенки под очите ѝ, петното на умора, толкова духовна, колкото и физическа.
— Историко. Късно е. Късно ли е?
— Не, Върховна жрице, току-що би шестата камбана.
— Аа — промърмори тя вяло и махна с ръка. — Ще седнеш ли? Отпратих ги. Твърде много бърборене. Един ден, боя се, нашият свят ще се препълни с хора, които имат малко да кажат, но винаги са в света, в който да го казват. Какофонията ще ни оглуши всички, докато станем безчувствени, пияни от тривиалното. И в този ден цивилизацията ще умре с малко фанфари и още по-малко някой ще го забележи.
Херат се усмихна и се настани в стола, който му бе посочила.
— Те просто ще стъпват по пукнатините на улицата, през боклука на праговете им, и ще правят недоволни физиономии от мръсотията във въздуха, който вдишват, и във водата, която пият. И все пак дърдоренето им ще продължава да дърдори.