Гаснещ зрак [bg]

Ако погледнеше собствената си роля като заговорник както срещу Аномандър, така и срещу Драконъс, изобщо не усещаше компетентността и увереността, които трябваше да са го споходили, улягайки на плещите му като одежда в някоя тайна церемония на способните. Светът можеше да се движи към скрити играчи, към добре прикрити схеми и користни интриги, но не се движеше гладко. Вместо това, в объркания и хаотичен сблъсък на мътни планове и желания, светът просто залиташе, и често в неправилната посока.

Историята се подиграваше с претенциите на онези, които си вярваха, че са отговорни — за каквото и да било, най-малкото за себе си. Нямаше никакво съмнение, поне според Херат, че заговорите изникваха като отровни цветя във всеки век, с общите им моменти на ужасни последствия, които най-често завършваха с насилие и хаос. Ако цивилизацията беше градина, то тя бе лошо поддържана и всеки градинар беше скаран с другия. Лични страсти подхранваха отровни растения и водеха до горчива жътва.

Най-малкото, параноидните бяха подхранвани добре, въпреки че по природа тяхната способност да различават между жестокия гений и печалната некомпетентност беше нулева. Те бяха мливото, в края на краищата, предлагащо сладка храна на една душа, изпаднала в паника от собствената си безпомощност.

Той споделяше с Върховната жрица множество солидни оправдания. Двамата целяха да спасят владението и да сложат край на гражданската война. Търсеха, отвъд мига на жестока измяна, едно мирно бъдеще. Куралд Галайн трябва да оцелее, казваха си един на друг, и животът на някои трябва да бъде пожертван, за да се гарантира това оцеляване.

„Но не моят. И не твоят, Емрал Ланеар. Къде тогава е нашата саможертва? Нищо, освен труповете на нашата чест. Заговорът ще погълне собствените си истини и дори да успеем, ще сме останали само като едни празни черупки, тленни тела, приютили разбити души. Не е ли това саможертва? Няма ли да открием, че победата е един мрачен свят на горчиво удовлетворение, в който се терзаем от истината зад всяка лъжа?

Натикай ме в удобствата на онова, което печелим… виждам един пиян мъж на дивана, жаден да похаби годините, които му остават.

А ти, скъпа? Какъв ще е вкусът на вярата на окървавения ти език?“

Коридорите на Цитаделата таяха някакво обещание, в това, че имаше светлина в тъмнината. Очите му можеха да виждат, въпреки че факлите вече бяха махнати. Седорпул твърдеше, че талантът, с който децата на Майката могат да пронизват мрака, е неин дар за тях, заради вярата им в нея. Идеята радваше Херат в твърде много отношения и ако ги изредеше, щеше да види ясно собственото си отчаяние, като човек, устройващ пир от един залък.

Спря, когато три млади жрици минаха бързо покрай него, с качулките им над главите и навели очи. Завихриха се в коприните си, почти безформени, но миризмите на парфюмите им оставиха зад тях замайваща диря, щом историкът продължи по пътя си. Една богиня на любовта щеше да е добре дошла в тези времена, но удоволствията на сношението не можеха да са единственият ѝ дар. Похотта говореше на простоват език и ролята ѝ в хода на историята, добре знаеше Херат, беше изпълнена с трагедия и война.