Гаснещ зрак [bg]

Прав срещу вратата, през която бе излязъл Галан, лорд Силхас огледа валмата магия, които все още се рееха над плочестия под. Беше скръстил ръце, лицето му беше безизразно.

— Дворът на маговете — отрони Седорпул, все още със затворени очи. — Е, това беше дръзка амбиция.

Райз Херат потърка лицето си, но всичко изглеждаше някак странно изтръпнало при допира му, сякаш не беше нищо повече от актьор на някоя сцена, с истините скрити зад дебел грим, докато се запъва през драма, съставена от лъжи и написана от глупак.

— Защо се задържа все още? — попита Силхас.

— Измъкна се от синджира — отвърна Ендест Силан, присвил очи към ръцете си. — Остави я да се скита като изгубено дете.

Силхас се обърна към младия жрец.

— Защо го направи?

— За да докаже самонадеяността — отвърна му Седорпул, след като стана очевидно, че Ендест няма да го направи. — Че можем да контролираме тази сила. Че можем да я оформим по наша воля. Неуловима е като самата тъмнина, нещо, което не може да бъде хванато. Терондай кърви това… вещество. Изпълва всяко помещение в Цитаделата. Властва над двора и дебне по улиците навън. — Най-сетне отвори очи, показвайки червените жилки на умората в тях, и срещна погледа на Силхас. — Виждали ли сте къде се събира тя, милорд? Около статуи, паметниците на градските площади, кариатидите, крепящи на раменете си трегерните камъни на нашите горди обществени здания. Около гоблени. В пивниците, където бардове пеят и дърпат струните на инструментите си. — Махна с подпухналата си ръка. — Все едно има очи и уши, и усет за допир, или, може би, вкус.

— Онзи, когото искаш да направиш управител на този Двор на магове — каза Силхас озъбено, — просто хвърля всичко в лицето ти, Седорпул.

— Това е начинът му да се подиграе със стремежите ни. Поет, изчерпал думите си. Будител на магия, който няма какво да каже.

— Как се натъкна на тази сила? Да събуди мрака?

Ендест изсумтя, после отвърна:

— Простете, милорд. Той намери силата в думите си. В ритмите, в римите. Неволно откри, че е способен да изрича… святост. Ненужно е да казвам — добави Ендест, забил отново поглед в ръцете си, — че това откритие го обиди.

— Обиди? — Силхас се приготви да каже още, но след това, с безпомощен жест, се обърна рязко и отиде до един рафт на стената, където имаше голяма глинена кана вино. Наля и без да се обръща към другите, каза: — А ти, Седорпул? Ти как се натъкна на нея?

— Да можех да ви отговоря както трябва, щях да съм облекчен човек.

— Както трябва?

— С молитва, милорд, както подобава на жрец, служещ на богиня.

Силхас отпи глътка и каза:

— Ако не е родена от святост, Седорпул, тогава ми опиши какъв земен жест съживи магията?

— Любопитство, милорд, но не моето. На самата магия.