И се възправи сянка [bg]

— Тя умира. В най-добрия случай е въпрос на дни.

— Сигурен ли си? — попита Романо.

— Разбира се. — Клинт се опита да скрие раздразнението си. — Изпратиха хора да донесат още кралско мляко, макар да се съмнявам, че ще пристигне навреме, за да й помогне.

Генерал Романо обмисли новината, почти разтреперан от вълнение. Чичо му се беше оказал прав — рано или късно, ако човек е търпелив, става онова, което той желае.

Романо погледна лекаря, който стоеше пред него със зачервено лице.

— Няма да забравя помощта ти.

— Благодаря ви — отвърна Клинт и се поклони. — Трябва да се върна, преди да са усетили отсъствието ми.

— Тогава върви — провлечено отвърна Романо.

Той проследи как мъжът се качи на зела си, срита го в хълбоците и препусна в лек галоп обратно към моста на Туме.

Изражението на застаналия до Романо помощник-командир беше мрачно както обикновено.

— Значи е време — отбеляза Скалп с грубия си глас.

— Така изглежда. — Романо оголи зъби в дива усмивка. — Надявам се тази кучка да страда до последния си дъх.

Палатката беше отворена и двамата стояха срещу смрадливия вятър. Докато гледаше хората си, езерото и островния град, Романо се почувства напълно нов човек и всичките му съмнения се разпръснаха. Помисли си колко странен може да бъде животът понякога. У дома, в Ку’ос, той едва ли имаше някакъв шанс да узурпира трона на матриарха. Сега обаче се намираше в Кхос, мястото, където тя щеше да го загуби.