![Прокобата на Господаря Гад [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/4/6/prokobata-na-gospodarya-gad-bg-download.jpg)
Прокобата на Господаря Гад [bg]
- Автор: Дональдсон Стивен Ридер
- Серия: Първите Хроники на Томас Ковенант Неверника #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-412-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокобата на Господаря Гад [bg]». Краткое содержание книги:
„Книги като тази се появяват не по-често от два-три пъти в живота. Потресена съм от изумление. Наистина не се случва често“. Мариън Зимър Брадли
„Война и мир“ в жанра фентъзи“. Канзас Сити Стар
„Класическо фентъзи, в което са вплетени достатъчно съвременни елементи, които му придават допълнително измерение. Историята е изградена грижливо, стилът има величав замах, а въображението се отличава с рядко срещана дълбочина“. Клифърд Д. Саймък
— Те се изправиха пред него… — шептяха наоколо.
Не го засягаше. Омръзна му извратеното чувство, че не е овладял, не е доказал и не е решил нищо.
Морам тръгна до него. Томас отбягваше погледа му, но долавяше почудата в гласа му.
— Надвладетелю… На никой смъртен мъж или жена не е оказвана такава чест. Мнозина са идвали в равнините и са се представяли на ранихините… но им е било отказвано. Само за Владетелката Тамаранта — моята майка, дошли пет от тях. Пет! По-голяма чест, отколкото смеела да мечтае. Думите не стигаха до нас. Ти отказа ли им?…
— Отказах — изпъшка Томас.
„Мразят ме.“
Остави Морам зад себе си и се затътри към вътрешността на Човешкия дом. Като кораб с прекършена мачта се насочи към най-близкия огън, на който бяха готвили. Рамените се отдръпваха със страхопочитание. Докопа първата храна, която зърна. Мръвката се изплъзна от сакатата му ръка, но той я задържа с другата, докато отхапваше настървено от нея.
Хранеше се претръпнал, поглъщаше, без да дъвче, и вземаше още и още с пълни шепи. Прииска му се да пие нещо. Огледа се — Сол по сърцето стоеше наблизо с мях диамантено питие, смален като играчка в огромната му ръка.
Томас взе мяха и го пресуши. Безучастно зачака питието да му подейства.
Случи се скоро — мъгла обгърна главата му. Чуваше звуците кухо, все едно се заслушваше в ставащото от дъното на кладенец. Знаеше, че ще се свлече в несвяст, и очакваше това жадно, но болката в гърдите го подтикна да каже:
— Великане… нуждая се от приятели.
— И защо си убеден, че ги нямаш?
Томас премигна и си спомни всичко сторено от него на Земята.
— Не говори глупости.
— Значи вярваш, че сме истински.
— Какво?!
Томас се опитваше да напипа смисъла на въпроса с безпръсти ръце.
— Смяташ, че сме способни да не ти простим — обясни Сол по сърцето. — А кой би ти простил по-лесно от собствения ти сън?
— Не — възрази Томас. — Сънищата… не прощават никога.
После пламъците на огъня и благото лице на Великана се изгубиха и той се катурна на земята в безпаметство.
20.
Въпрос за надеждата
Бродеше наплашен в съня и очакваше кошмари. Но ги нямаше. В мъгливото издигане и спускане сякаш дори насън сетивата му не се откъсваха от Земята и той долавяше как някой го наблюдава отдалече. Насоченият към него поглед беше тревожен и добронамерен. Напомняше му за стария просяк, който го накара да изтърпи тирада за „основния въпрос на етиката“.
Когато се събуди, Човешкият дом беше ярко осветен от слънцето.
Извитият таван на пещерата оставаше сумрачен, но отблясъците отдолу облекчаваха потискащата тежест на камъка. Слънчевите лъчи достигаха навътре и Томас пресметна, че се е разсънил в ранния следобед на топъл ден, предшестващ лятото. Лежеше в тишина и покой. До него седеше Сол по сърцето Носен от пяната.
Томас затвори очи за малко. Чувстваше, че се е отървал на косъм. Споходи го смътното предчувствие, че сделката със самия себе си ще бъде успешна. Когато пак погледна нагоре, той попита сякаш надигнал се от гроба:
— Колко дълго спах?
— Привет и добре дошъл, приятелю — отвърна Великанът. — Покрай теб на моето диамантено питие ще му се разнесе славата колко е слабо. Проспа само нощта и сутринта.
Томас се протегна с удоволствие.
— Свиквам. Толкова често го пия, че обръгнах.
— Рядко умение — засмя се Сол по сърцето.
— Не е точно така. Ние, прокажените, сме повече, отколкото би могъл да си помислиш. — Внезапно се намръщи, може би осъзнал, че неволно нарушава обещанието си да бъде сдържан и търпелив. За да не изглежда прекалено сериозен, добави с пресилена печал: — Ние сме навсякъде.
Но опитът му да се пошегува май само озадачи Великана. Той помълча и изрече бавно:
— А дали другите са… „Прокажен“ не е добро название. Твърде кратко е за човек като теб. Не познавам тази дума, но ушите ми не долавят в нея друго освен жестокост.
Томас седна и избута одеялата настрана.
— Всъщност не е жестокост. — Той като че се срамуваше от подхванатия разговор и не смееше да срещне погледа на Великана. — Или е безсмислена случайност… или „заслужено наказание“. Ако беше жестокост, щеше да се случва много по-често.