Колелото на Осхайм [bg]

Разбира се, когато хората, които искаш да избегнеш, се намират пред теб на най-хубавия път в непознат район и се движат в същата посока, само че по-бавно… това обикновено означава да намалиш ход и да ги следваш.

Яздехме зад тях със скоростта на пешак, поддържайки разстояние от над половин миля. Сегиз-тогиз папската процесия се показваше отново, изкачвайки се по някоя от гънките на хълмистия пейзаж. Заваля дъжд.

— Можем просто да ги подминем — предложи Хенан.

— Момчето е право — каза Снори. — В тръс ще изминем разстоянието от тила до авангарда им за десет секунди.

— Те изпълват пътя. Ще трябва да се отместят за нас — казах. — Може да попитат по каква работа пътуваме — а ако с тях има инквизитор, вероятно съвсем скоро ще разберат. — Пръстите ми намериха издутината на ключа на Локи под жакета ми. Инквизиторите надушваха такива неща — макар че да ги обвиниш в използване на магия би било все едно да се вържеш сам за кладата и да извикаш да донесат факла. Даването на обяснения за ключа пред представител на Римската инквизиция не беше нещо, което ми се искаше да правя. На някои хора са им изтръгвали езиците само за изричане на имената на фалшиви богове.

Дъждът се усили, докато светлината гаснеше, а духовниците и тяхната стража все така не даваха признаци, че ще свърнат от пътя да потърсят подслон за през нощта.

— Май ще ги следваме чак до Осхайм. — Изплюх дъждовна вода. Сгъстяващата се тъмнина ми действаше потискащо, изпълнена с всички онези заплахи, в чието забравяне бях станал толкова добър напоследък. Неканен се появи образът на Дарин, брат ми, лежащ мъртъв край Апанската порта… миг по-късно видях как ръката на неродената ми сестра мърда под кожата му, търсейки изход. Бях му дарил покой с меча на кръста си, но сестра ми бе намерила нужната ѝ врата след броени часове, пробивайки си път към този свят през все още топлия труп на Мартус. Дали сега беше там навън? Създание на Ада, все още окървавено от фалшивото си раждане и жадуващо за живота ми?

— Джал? — Усетих ръка на рамото си. Ръката на Кара.

Трепнах и едва не замахнах към нея.

— Какво? — Думата прозвуча остро.

— Някой идва — каза тя.

Тропотът на копита се приближи, докато се отдръпвахме от лявата страна на пътя. Един-единствен кон, усърдно пришпорван.

Мъжът изплува от мрака и дъжда и почти се загуби отново от поглед, преди да дръпне юздите и конят му да се изправи на задните си крака с протестиращо цвилене.

— Подминавал ли ви е ескортът на кардинала? — Той отметна качулката си. Черната му коса бе полепнала по челото му, а лицето отдолу беше изпито, озъбено от изтощение или от заплаха.

— Не — казах. — Кой кардинал? Какво правят те по тия далечни места?

Мъжът ме пренебрегна, вдигна качулката си и извъртя коня обратно към пътя. Може би се беше обидил от думите „по тия далечни места“. Все забравям, че хората, които не са от Червения предел, имат склонността да смятат собственото си кралство за центъра на империята.