Мозайка от убийства [bg]
- Автор: Горовиц Энтони
- Серия: Сюзан Райланд #1
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-216-7
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мозайка от убийства [bg]». Краткое содержание книги:
„Бутилка вино. Голям пакет тортила чипс и бурканче пикантен сос. За гарнитура: пакет цигари (знам, знам). Дъжд, който барабани по прозорците. И една нова книга. Има ли нещо по-хубаво?“
„С елегантните и шеговити предизвикателства на сюжета си „Мозайка от убийства“ е идеалната интелектуална мистерия за познавачи.“ Тайм Мегъзин
„Класическа „уютна“ криминална мистерия в модерна рамка, изобретателно изградена като огледален лабиринт.“ Уол Стрийт Джърнъл
А може би съобщението в действителност е било скрито в последните глави? Дали някой не ги беше откраднал точно по тази причина, като същевременно беше убил и Алан? В тази теория имаше някакъв смисъл — но тя на свой ред пораждаше въпроса кой беше прочел тези глави, ако изобщо съществуваше такъв човек.
До вечеря оставаха още два часа и аз реших да отида пеша до замъка. Имах нужда да си проясня мислите. Навън вече се стъмваше и Фрамлингам изглеждаше като изоставен град — със затворени магазини и опустели улици. Докато минавах покрай църквата, забелязах някакво движение — смътен силует, който пристъпваше между надгробните камъни. Беше викарият. Видях как потъна в църквата, вратата се затръшна зад него, и импулсивно реших да го последвам. Стъпките ми ме отведоха покрай гроба на Алан — беше ужасно да си го представя легнал под прясно изкопаната пръст. Когато се бях запознала с него, той ми се беше сторил студен и мълчалив. Сега, в смъртта, навеки щеше да остане такъв.
Ускорих крачка и влязох в църквата. Погледната отвътре, изглеждаше огромна, претрупана, постоянно брулена от вятъра, истински колаж от различни векове. Сигурно не беше доволна, че е стигнала до настоящото столетие: през дванадесети век се беше сдобила с арките си, през шестнадесети — с красивия дървен таван, през осемнадесети — с олтара; а какво беше донесъл двадесет и първия век на „Сейнт Майкъл“? Атеизъм и безразличие. Робсън беше между седалките на задните редове, съвсем близо до входа. Беше застанал на колене и за момент предположих, че се моли. После видях, че се занимава с някакъв стар радиатор на отоплението, за да изпусне въздуха от него. Той завъртя едно кранче и се разнесе съскането на застоялия въздух, а след това и потракването на тръбите на радиатора, когато започнаха да се пълнят с вода. Когато приближих, той се извърна и си спомни, че ме е виждал някъде, докато несигурно се изправяше на крака.
— Добър вечер, госпожо…?
— Сюзан Райланд — напомних му аз. — Госпожица. Говорихме си по-рано, аз ви попитах за Алан.
— Днес много хора ме питаха за него.
— Аз ви попитах дали ви е принуждавал да правите нещо против волята си.
Викарият си спомни и извърна поглед настрани.
— Смятам, че вече ви отговорих.
— Знаете ли, че е писал за вас в последната си книга?
Това го изненада. Той потърка с ръка масивната си брадичка, подобна на каменна плоча.
— Как така?
— В книгата има един викарий, който прилича на вас. Дори името му е подобно.
— Споменава ли нещо за църквата?
— За „Сейнт Майкъл“? Не.
— Е, значи всичко е наред — каза той.
Зачаках да продължи.
— Би било съвсем типично за Алан да каже нещо неприятно за мен. Той имаше такова чувство за хумор — ако изобщо може да се нарече така.
— Вие не сте го харесвали особено, нали?
— Защо ми задавате тези въпроси, госпожице Райланд? От какво точно се интересувате?
— Не ви ли казах? Аз му бях редактор в издателство „Клоувърлийф Букс“.
— Разбирам. За съжаление никога не съм чел някой от неговите романи. Никога не съм се интересувал особено от криминална литература. Предпочитам исторически книги и биографии.
— Кога се запознахте с Алан Конуей?
Видях, че не му се искаше да ми отговаря, но прочете по лицето ми, че няма да се откажа.
— Ами всъщност бяхме в едно и също училище.
— Вие сте учили в „Чорли Хол“?
— Да. Дойдох във Фрамлингам преди няколко години и доста се изненадах, когато го видях в паството си — не че идваше много често на църква. Двамата бяхме връстници, родени в една и съща година.
— И? — попитах го аз.
Той мълчеше.
— Казахте, че е бил настоятелен. Тормозеше ли ви?
Осбърн въздъхна.
— Не съм сигурен, че е съвсем уместно да обсъждаме подобни неща, особено пък на днешния ден. Но ако наистина се налага да знаете, обстоятелствата бяха доста необичайни, предвид това, че баща му беше директор на училището. Това му осигуряваше известна власт. Имаше възможност да казва неща… и да прави някои неща… и знаеше, че нито един от нас няма да посмее да му възрази.