Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

— Вярно е.

— Казват, че водиш документация и се разпореждаш с чифтосването на атреидите за свои собствени цели.

— И това е вярно.

— Следователно Устната История говори истината.

— Мислех, че вярваш безусловно в нея.

Сиона продължи в посоката на собствените си мисли:

— Какво може да се случи, ако някой от нас възрази на нареждането ти за чифтосване?

— Предоставям широка свобода на действие, при условие че се появят децата, които съм поръчал.

— Поръчал ли? — оскърбено възкликна тя.

— Именно затова се разпореждам.

— Все пак не можеш да припълзиш в спалнята на всеки от нас и да следиш минута по минута живота ни! Как разбираш, че поръчките ти са точно изпълнени?

— Просто знам.

— Е, тогава знаеш също, че няма да изпълня поръчаното от теб.

— Сиона, не си ли жадна?

Тя се сепна:

— Какво?

— Жадните говорят за вода, а не за секс.

Още не си беше сложила лицевата маска и той помисли: Страстите на атреидите винаги са буйни, макар и за сметка на здравия разум.

След около два часа излязоха от дюните и се озоваха на равно място, ерозирало от шибащ вятър и застлано с дребни камъни. Лито продължи; Сиона го следваше отблизо и малко встрани. Тя често поглеждаше към двете водещи звезди-ориентири. Луните бяха полегнали ниско над хоризонта, а светлината им хвърляше дълги сенки зад всеки по-голям скален блок.

Понякога Лито предпочиташе такива участъци пред пясъка. Твърдата скала беше по-добър проводник на топлината. Можеше да се снижи върху повърхността й и да облекчи натоварването на химическите си инсталации. Дребните и дори по-големите камъни не му пречеха.

Ала за Сиона тук беше по-трудно и на няколко пъти тя едва не си изкълчи глезена.

Той помисли, че равнинните участъци могат да се окажат голямо изпитание за непривикналите. Близо до земята, те виждаха само огромно празно пространство, загадъчно и тайнствено, особено пък на лунната светлина — дюни в далечината, която сякаш не помръдваше и не се променяше с придвижването на пътника — и нищо друго, освен вечния вятър, няколкото скали и безмилостните звезди отгоре. Да, това беше сърцето на пустинята.

— Точно тук музиката на свободните е придобила странната си самотност — каза той, — а не по гребените на дюните. В тези места наистина разбираш, че небето трябва да е звук от лееща се вода и нещо по-различно — каквото и да е то — от безконечния вятър.

Дори последните му думи не й напомниха да си сложи лицевото покривало. Лито започваше да се отчайва.

Утрото ги завари далеч напред по равнината.

Той спря до три грамадни скални къса, взаимно подпрели се, всеки, от които беше по-висок от гърба му. За миг Сиона се облегна на него, което възстанови донякъде надеждите му. После жената се отблъсна от топлото тяло и се покатери върху най-високия камък. Наблюдаваше я как се оглежда, за да обхване околния пейзаж.

Лито знаеше какво вижда тя — носен като мъгла пясък до хоризонта, затъмнил изгряващото слънце. Другото беше само ширналото се равно място и вятърът.