Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

Тя реагира с изненадваща безгрижност:

— Обясни ми тогава, какво иска да каже!

— Свободата на насекомото се определя от кошера точно толкова, колкото е и нашата свобода по отношение на миналото. Пещерите са все още там, както и всичко, записано с пръските на потоците.

— Предпочитам танцови песни — заяви Сиона.

Реакцията й беше несериозна, но Лито реши да я приеме просто като смяна на темата. Разказа й за сватбения танц на жените на свободните, чиито стъпки оприличи на пустинни вихрушки. С гордост помисли, че бе избрал нещо хубаво. От възхитата й ставаше ясно, че и тя вижда лудеещите пред неговия вътрешен поглед жени — може би дори дългите им черни коси, виещи се около лица, които отдавна бяха мъртви.

Когато свърши, мракът бе хвърлил покривалото си.

— Хайде — каза той. — Утрото и вечерта са времето на силуетите. Да видим дали има още някой из нашата пустиня.

Сиона го последва до гребена на дюната, където отново огледаха хоризонта. Само една птица се рееше над тях, привлечена от движението им. По формата на скосените й криле той разбра, че е от лешоядните. Показа я на спътничката си.

— С какво се хранят? — попита тя.

— С всичко мъртво или почти умряло.

Думите му я сепнаха и младата жена се загледа отново нагоре, където последните зари на слънчевата светлина сякаш позлатяваха крилата на самотната птица.

Лито подхвана колкото се може по-убедително:

— Малцина дръзват да тръгнат из Сарийър. От време на време някой от свободните в Музея се осмелява и повече никой не чува за него. Тях ги бива само за изпълнение на обредите. Така че в окрайнините на пустинята няма нищо, освен изоставеното от моите вълци.

Сиона рязко се извърна, но той успя да зърне изблика на силни чувства, които продължаваха да я терзаят. Да, изпитанието й наистина беше мъчително.

— През деня в пустинята също няма почти нищо приятно за сетивата — продължи разказа си. — Още една причина за пътуването ни нощем. Свободните си представят дните просто като носен от вятъра пясък, който заличава следите зад тях.

Когато тя отново се обърна към него, в очите й блестяха неизплакани сълзи, но чертите на лицето говореха, че вече се е успокоила.

— Какво живее сега тук?

— Лешояди, няколко вида нощни обитатели, жалки останки от някогашния растителен свят и дребни животинки, зарити в дупките си.

— И това е всичко?

— Да.

— Защо?

— Защото са се родили в пустинята и аз не им позволявам да видят друго.

В тъмнината не се забелязваше почти нищо с изключение на внезапно просветващите тук-там светлинки. Той внимателно наблюдаваше Сиона; очевидно още не беше разбрала смисъла на последното му внушение. Знаеше обаче, че то щеше да остане у нея и ще продължава да я измъчва.

— Силуетите — припомни му тя. — Какво очакваше да видиш, когато се изкачихме дотук?

— Може би хора в далечината. Никой не е сигурен.

— Какви хора?

— Вече ти казах.

— Какво щеше да направиш, ако бе видял някого?

— Свободните имат обичай да приемат хората на разстояние за враждебно настроени, докато те не хвърлят пясък във въздуха.