Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Изтече цял час в безполезно търсене и Гленарван се готвеше да се върне към отстоящата на една миля кола, когато се чу цвилене, а почти веднага след това и мучене.
— Там са! — провикна се Джон Манглс, като се провря между високите туфи на гастролобиума, достатъчно високи, за да скрият цялото стадо.
Гленарван, Мълреди и Еъртън се втурнаха подире му и скоро останаха слисани като него.
На земята лежаха два вола и три коня, поразени като другите. Труповете им бяха вече изстинали и цяло ято мършави гарги грачеха по мимозите в очакване на тази необичайна плячка. Гленарван и останалите се спогледаха, а Уйлсън не можа да се въздържи и изруга високо.
— Няма какво, Уйлсън! — каза Гленарван, който едва се сдържаше. — Безсилни сме пред съдбата. Еъртън, отведете вола и коня. Ще трябва да се справим само с тях.
— Ако колата не беше затънала — отговори Джон Манглс, — тия две животни, вървейки бавно, можеха да ни отведат до брега. Трябва на всяка цена да измъкнем тази проклета кола.
— Ще се опитаме, Джон — отговори Гленарван, — а сега да се върнем в лагера, където може би са разтревожени от продължителното ни отсъствие.
Еъртън свали букаите от краката на вола, а Мълреди от коня и тръгнаха обратно по криволичещия бряг на реката. Половин час по-късно Паганел и Мак Набс, леди Елена и мис Грант знаеха какво се бе случило.
— Откровено казано, Еъртън — не можа да се стърпи майорът, — трябва да се съжалява, че не подковахте всички коне при преминаването на Уймера.
— Защо, господине? — запита Еъртън.
— Защото от всичките ни коне оцеля само този, който бе подкован от доведения от вас подковач.
— Наистина — каза Джон Манглс, — много интересно съвпадение.
— Само съвпадение и нищо повече — отговори боцманът, като се заглеждаше втренчено в майора.
Мак Набс прехапа устните си, сякаш искаше да задържи думи, готови да излязат от устата му. Гленарван, Манглс и леди Елена почакаха майорът да допълни мисълта си, но майорът млъкна и се запъти към колата, която Еъртън разглеждаше.
— Какво искаше да каже? — запита Гленарван Джон Манглс.
— Нищо не знам — отговори младият капитан, — но майорът не е от тия, които говорят без причина.
— Не, Джон — каза леди Елена, — Мак Набс сигурно има някакви подозрения спрямо Еъртън.
— Подозрения? — каза Паганел, като вдигна рамене.
— Какви подозрения? — отговори Гленарван. — Да не би да мисли, че той е убил воловете и конете ни? Но с каква цел? Нима интересът на Еъртън не съвпада с нашия?
— Имате право, драги Едуард — каза леди Елена, — и дори ще добавя, че от началото на пътуването досега боцманът ни е дал неоспорими доказателства за своята преданост.
— Безспорно — отговори Джон Манглс, — но тогава, какво означава забележката на майора?
— Дали не го подозира, че е във връзка с каторжниците? — извика непредпазливо Паганел.
— Какви каторжници? — запита мис Грант.
— Господин Паганел сбърка — отговори живо Джон Манглс. — Той знае много добре, че в провинцията Виктория няма каторжници.
— Да, разбира се! — отвърна Паганел, който желаеше да оттегли думите си. — Къде ми беше главата, дявол да го вземе? Чувал ли е някога някой да се говори за каторжници в Австралия? Впрочем с пристигането си те се превръщат в много порядъчни хора! Климатът! Морализиращият климат, мис Мери…
Бедният учен, колкото повече искаше да поправи грешката си, толкова повече затъваше подобно на колата. Леди Елена го гледаше и това му отне всякакво самообладание. Тя не искаше да го поставя в още по-неловко положение и затова отведе мис Мери към палатката, където мистър Олбинет бе зает с приготовлението на закуската, съгласно всички правила на изкуството.
— По-скоро аз заслужавам да отида на каторга — каза окаяно Паганел.
— И аз така мисля — отговори Гленарван.
Този отговор, изречен много сериозно, съвсем стъписа достойния географ, а Гленарван и Джон Манглс тръгнаха към колата.
В този момент Еъртън и двамата моряци се мъчеха да изтеглят колата от тинята. Волът и конят, впрегнати един до друг, теглеха с все сили. Каишите бяха изпънати до скъсване, а хамутите застрашаваха да се пръснат от усилието. Уйлсън и Мълреди бутаха колелата, докато боцманът с викове и с остена подканяше животните да дърпат. Тежката кола не мърдаше. Изсъхналата вече глина я задържаше, сякаш беше циментирана.
Джон Манглс накара да полеят глината с вода, за да омекне, но и това не помогна. Колата стоеше неподвижно. След много нови усилия хора и животни спряха. За да изтеглят колата от калта, не им оставаше нищо друго, освен да я разглобят на части. Но за това трябваха инструменти, каквито те нямаха.