Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Привечер колата, силно раздрусана, а на места и с разхлабени обковки, но все пак здраво стъпила на плътните си колелета, се спускаше между големи уединени борове по последните склонове на Алпите. Проходът водеше до равнините на Джипсленд. Веригата на Алпите бе щастливо премината и бяха дадени обикновените разпореждания за нощуването.
На 12, още на разсъмване, малкият отряд, обхванат от необикновено въодушевление, отново тръгна на път. Всички бързаха да стигнат до целта, т.е. Тихия океан, на мястото, където се беше разбил „Британия“. Само там можеха да разчитат да попаднат на следите на корабокрушенците, а не тук, в тия пустинни области на Джипсленд. Затова Еъртън подканваше лорд Гленарван да изпрати по-скоро на „Дънкан“ заповед, да се озове на източното крайбрежие, за да разполагат при търсенето с всички средства. Според него, трябвало да се използува пътят за Лъкноу, който води до Мелбърн. По-нататък това щяло да бъде трудно поради липса на преки съобщения със столицата.
Препоръките на боцмана изглеждаха разумни и Паганел съветваше да ги последват. Той също мислеше, че в случая присъствието на яхтата ще бъде много полезно, като добавяше, че след като задминат пътя за Лъкноу, връзката с Мелбърн щяла да бъде невъзможна.
Гленарван се колебаеше и може би щеше да изпрати исканата с такава настойчивост от Еъртън заповед, ако не беше майорът, който решително се изказа против това. Той заяви, че експедицията има нужда от Еъртън, който бе запознат с местността около крайбрежието и ако случайно попаднат на следите на Хари Грант, боцманът повече от всеки друг може да ги проследи, и че най-сетне само той може да посочи мястото, където се беше разбил „Британия“.
Мак Набс настояваше да продължат пътя без никаква промяна в програмата. В лицето на Джон Манглс той намери съюзник. Младият капитан дори забеляза, че заповедите на негова светлост ще стигнат много по-лесно до „Дънкан“, ако ги изпратят от залива Туфолд, отколкото с помощта на ездач, който трябваше да измине двеста мили всред една дива област. Това мнение надделя. Решено бе заповедта да бъде изпратена след пристигането им в Туфолд бей. Майорът наблюдаваше Еъртън, който изглеждаше разочарован, но по стар навик не каза никому нищо и запази впечатлението за себе си.
Равнините, които се простираха в подножието на австралийските Алпи, бяха гладки, с лек наклон на изток. Монотонното еднообразие на пейзажа се нарушаваше тук-таме от малки горички мимози, евкалипти и различни смолисти дървета, а също и от „gastrolobium grandilorum“, чиито храсти стърчаха над почвата, покрити с ярки цветове. Пътят се пресичаше често от малки рекички, обикновени поточета, обрасли с тръстика и затрупани от орхидеи. Преминаваха ги в брод. При наближаването на пътешествениците я далечината се вдигаха ята дропли и казоари. Над храстите скачаха, подобни на гумени кукли, кенгура. Но ловците на отряда и не мислеха за лов, защото конете им бяха много изморени.
Впрочем над цялата област тежеше жега и задух. Атмосферата бе силно наситена с електричество, което се отразяваше на хората и на животните. Те вървяха, загледани напред, и не търсеха нищо друго. Мълчанието се нарушаваше от време на време от виковете на Еъртън, който подтикваше изморените волове.
Между пладне и два часа преминаха през една интересна папратова гора, която би предизвикала възхищение у по-малко изтощени хора. Тия дървообразни храсти бяха в пълен разцвет и се издигаха до 9 метра височина. Коне и ездачи минаваха спокойно под увисналите им надолу листа и често шпорите на ездачите издрънкваха при допира им с коравите им дръжки. Под тия неподвижни слънчобрани царуваше прохлада, от която никой и не мислеше да се оплаква. Жак Паганел, винаги изразителен, изпусна няколко въздишки на задоволство, с които вдигна цели ята от перюши и какаду. Това бе последвано от оглушителен брътвеж.
Географът бе засилил още повече своите викове и възторзи, когато другарите му видяха как той внезапно залитнат на коня си и се строполи на земята. Беше ли това някакво замайване, или по-лошо, някакво задушаване, предизвикано от високата температура? Всички се втурнаха към него.
— Паганел! Паганел! Какво става с вас? — извика Гленарван.
— С мене става това, драги приятелю, че вече нямам кон — отговори Паганел, като освобождаваше краката си от стремената.
— Какво! Конят ви?
— Умря, покосен като този на Мълреди!