Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Малко по малко всички заспаха дълбоко. Тъмнината се увеличаваше под завесата на гъсти облаци, които покриваха небето. Във въздуха нямаше никакъв полъх на вятър. Тишината на нощта бе нарушавана само от крясъците на „морипорка“, която възпроизвеждаше миньорни терци с изумителна точност, също като тъжните европейски кукувици.
Към единадесет часа след неспокоен, тежък и уморителен сън майорът се събуди. Полузатворените му очи бяха привлечени от смътна светлина, която се движеше под високите дървета. Човек би казал — някаква белезникава покривка, блестяща като повърхност на езеро. Отначало Мак Набс помисли, че това са първите светлини на пожар, който пълзи по земята.
Той стана и се запъти към гората. Голямо беше учудването му, когато се натъкна на едно чисто природно явление. Пред очите му се разстилаше голяма площ, осеяна с гъби, които фосфоресцираха. Спорите на тия тайнобрачни светеха в тъмнината доста силно.
Майорът, който не беше егоист, се готвеше да събуди Паганел, та да може и ученият да види това със собствените си очи, когато забеляза нещо, което го спря.
Благодарение на фосфоресцентната светлина, осветяваща едно пространство от около половин миля, Мак Набс забеляза, че към края на осветената площ преминават бързо сенки. Лъжеше ли се той, жертва на някаква халюцинация ли беше?
Майорът легна на земята и след като се вгледа внимателно, видя много ясно, че няколко души се навеждаха и изправяха, сякаш търсеха върху почвата някакви още пресни следи.
Трябваше да разбере какво искат тия хора.
Мак Набс не се поколеба и без да буди другарите си, пълзейки по земята, подобно на дивак от равнините, изчезна под високите треви.
Глава XIX
НЕОЧАКВАНА РАЗВРЪЗКА
Нощта беше ужасна. Към два часа започна да вали дъжд, истински проливен дъжд, който продължи до съмване. Палатката се оказа недостатъчен подслон. Гленарван и спътниците му се приютиха в колата. Никой не спа. Говориха за какво ли не. Единствен майорът, чието кратко отсъствие никой не бе забелязал, се задоволи да слуша, без да произнесе нито дума. Поройният дъжд не преставаше. Имаше опасност реката да придойде и колата, която бе затънала в размекналата почва, да не може да бъде извлечена оттам. На няколко пъти Мълреди, Еъртън и Джон Манглс ходиха да проверят нивото на водата в реката и се връщаха измокрени до кости.
Най-сетне съмна. Дъждът престана, но слънчевите лъчи не успяваха да пробият дебелия пласт облаци. Големи локви жълтеникава вода, истински мътни и кални блата, покриваха на всички страни земята. От тия мочури се издигаше топла пара и насищаше въздуха с нездрава влага.
Преди всичко друго Гленарван се зае с колата, която, според него, беше най-важното нещо. Прегледаха я. Оказа се, че тя беше затънала в една широка падина посред лепкава глина. Трудно щеше да бъде да я извлекат оттам, освен ако съюзяха силите на хората, воловете и конете.
— Във всички случаи трябва да побързаме — каза Джон Манглс, — защото работата ще стане по-трудна, ако глината засъхне.
— Да побързаме — отговори Еъртън.
Гленарван, двамата моряци, Джон Манглс и Еъртън навлязоха в гората, където животните бяха прекарали нощта.
Това беше гора от високи смолисти дървета със зловещ изглед. Само изсъхнали дървета на голямо разстояние едно от друго, с обелени от вековете кори или по-скоро като коркови дървета в момент на реколта. Те издигаха на двеста стъпки височина тънката мрежа на изсъхналите си клони. По тия въздушни скелети не се гушеше никаква птичка. Нито един лист не трептеше по тия сухи и дрънкащи като купчина кости клонаци. На каква ли стихия трябваше да се отдаде това твърде често явление в Австралия, където цели гори умират от някаква епидемична смърт? Никой нищо не знаеше. И най-старите туземци, а и техните прадеди, отдавна почиващи в земята, не бяха виждали тия гори зелени.
Гленарван вървеше и гледаше сивото небе, върху което се очертаваха ясно и най-малките клонки като тънки резки. Еъртън бе много учуден, че конете и воловете не бяха на мястото, където ги беше оставил. Впрочем спънатите животни не можеха да отидат далеч.
Потърсиха ги из гората, но не ги намериха. Тогава, озадачен, Еъртън отиде към реката, чиито брегове бяха обрасли с великолепни мимози. Той нададе познатия на животните вик, но никой не отговори. Боцманът изглеждаше много разтревожен, а спътниците му се гледаха в недоумение.