Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
— Да ни даде сведения за пътя, от които се нуждаем — отго-вори Гленарван. — Да влезем.
Гленарван, последван от Еъртън, влезе в кръчмата. Съдържателят на „Буш Ин“ — така се наричаше заведението — беше груб човек, с навъсено лице и сигурно беше главният консуматор на джина, ракията и уискито, които се продаваха в кръчмата. Обикновено той виждаше само пътуващи скуотъри и някои водачи на стада.
На зададените му въпроси той отговори грубо и неохотно, но все пак отговорите му бяха достатъчни, за да осведомят Еъртън за пътя. Гленарван се отблагодари на кръчмаря, като му даде няколко крони, и се готвеше да си тръгне, когато погледът му се спря върху едно обявление, залепено на стената.
Това беше известие от колониалната полиция, с което се съобщаваше за бягството на каторжниците от Пърт и се обещаваха сто лири награда на този, който предаде водача им Бен Джойс.
— Няма съмнение — каза Гленарван на боцмана, — че този негодник заслужава да бъде обесен.
— И най-вече да бъде заловен! — отговори Еъртън. — Сто лири, това са много пари! Той не ги заслужава.
— А що се отнася до кръчмаря — добави Гленарван, — той не ми вдъхва особено доверие въпреки обявлението.
— Нито на мене — отговори Еъртън.
Гленарван и боцманът се върнаха при колата. Тръгнаха към мястото, където свършваше пътят за Лъкноу. Оттам започваше да лъкатуши тесен проход, който минаваше полегато по планината. Започнаха да се изкачват.
Пътят беше труден. Неведнъж пътешественичките и техните спътници трябваше да вървят пеша. Налагаше се да се помага на тежката кола и да я бутат, да я придържат при опасните наклони, да разпрягат воловете, които не можеха да минат наедно с нея острите завои, да спъват колелата й, когато застрашаваше да се върне назад, и на няколко пъти Еъртън трябваше да прибягва до помощта на конете, които и без това бяха изморени от изкачването.
Дали от продължителната умора, или по друга причина, но през деня един от конете умря. Той се строполи внезапно, без нищо да предвещава тази злополука. Това беше конят на Мъл-реди и когато този последният се впусна да го вдигне, конят бе мъртъв.
Еъртън се приближи да прегледа проснатото на земята животно, но не можа да разбере причината за внезапната му смърт.
— Сигурно му се е скъсал някой кръвоносен съд — каза Гленарван.
— Така изглежда — отговори Еъртън.
— Вземи моя кон, Мълреди — добави Гленарван, — аз ще отида в колата при леди Елена.
Мълреди се подчини и малкият отряд продължи изморителното изкачване, като изостави на враните трупа на коня.
Веригата на австралийските Алпи не е много широка и основата й няма повече от осем мили. Ако избраният от Еъртън проход водеше до противоположния източен склон, високата преграда можеше да бъде премината за четиридесет и осем часа. Оттам до морето не можеше да се очакват непреодолими препятствия или труден път.
През деня на 10 януари пътешествениците достигнаха най-високата точка на прохода, около 600 метра височина. Намираха се на едно открито плато, откъдето погледът се простираше много далеч. На север блестяха спокойните води на езерото Омео, цялото покрито с водни птици, а отвъд него — широките равнини на Мърей. На юг се разгъваха зелените поляни на Джипсленд, тази на вид примитивна област с богати със злато земи и високи гори. Тук природата беше още господарка на своите творения, на течението на своите реки, на своите недокоснати още от секирата девствени лесове и редките скуотьри не смееха още да се борят с нея. Изглежда, че алпийската верига разделяше две различни области, от които едната бе запазила своята дивост. Слънцето вече залязваше и някои от лъчите му, пронизвайки зачервените облаци, оживяваха цветовете на окръга Мърей. А Джипсленд, напротив, закрит от планинската верига, потъваше в смътен сумрак, сякаш сянката застилаше с преждевременна нощ цялата тази задалпийска област. Зрителите, поразени от толкова резкия контраст между тия две области, разглеждаха с вълнение този почти непознат край, през който трябваше да минат до границата на провинцията Виктория.
Нощуваха на самото плато и на другата сутрин започнаха спускането. То ставаше доста бързо. Пътешествениците бяха настигнати от извънредно силен град и бяха принудени да се приютят под скалите. Това не беше обикновен град, а ледени буци, големи колкото юмрук, които падаха от буреносните облаци. Те летяха с такава сила, сякаш бяха хвърлени с прашка. Паганел и Робърт бяха ударени от тях и опитът им доказа, че трябва да се пазят. Колата бе надупчена на няколко места и наистина малко покриви биха устояли на ударите на тези остри ледени парчета, някои от които се врязваха в стъблата на дърветата. Трябваше да се чака краят на тази фантастична градушка, иначе щяха да бъдат убити. Това трая около един час и после отрядът тръгна отново по скалистия склон, още хлъзгав от падналия град.