Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Изведнъж осъзна, че се взира втренчено в бялата мраморна стена, право на север. Към Аланна. Тя сега беше далеч. „Не! Да я изгори дано!“ Нямаше да замени Моарейн с една жена, която го бе нападнала от засада. Не можеше да се довери на никоя жена, докосната от Кулата. Освен на три. На Елейн, на Нинив и на Егвийн. Надяваше се, че на тях поне може. Макар и съвсем малко.
— Дошъл е един, когото мисля, че трябва да видиш — чу се гласът на Башийр. — Твърди, че го пращал лорд Брен.
Айилците мигом скочиха — знаеха кой се подвизава под това име.
Ранд изгледа Башийр с изненада. Последното, което бе очаквал, беше пратеник от Самаил.
— Доведи го.
Башийр махна с ръка и неколцина стражи въведоха пратеника — мъж с весело лице и ококорени от страх очи.
— Какво ли са му направили? — обади се Сюлин. — Ако не е твар на Сянката, докоснат е от Сянката.
— Такъв като него би могъл да направи неща, за които не знаем — каза Юриен. Всички айилци се бяха изправили. — Да убие с допир дори. Хубаво послание за един враг.
Никой не погледна към Ранд, не и пряко, но той кимна. Навярно бяха прави.
— Кой си ти? — попита той.
— Праща ме… Самаил — отвърна мъжът, без да спира да се зъби в усмивка. — Нося послание за… за Преродения Дракон. За теб.
Е, това поне май беше истина. Дали пратеникът беше Мраколюбец, или просто някой нещастник, когото Самаил бе заклещил в едно от онези по-гадни неща, за които Ашмодеан му беше разправял, нямаше значение.
— Какво послание? — каза Ранд.
Устата на иллианеца се размърда с усилие. Онова, което излезе от нея, нямаше нищо общо с гласа, който бе използвал допреди малко. Сега гласът беше по-дълбок и властен.
— Ние ще стоим на различни страни, ти и аз, когато дойде деня на Завръщането на Великия властелин, но защо да се избиваме сега и да оставим Демандред и Грендал да си съперничат за света над нашите кости? — Ранд познаваше този глас, в една от онези частици от Луз Терин, заседнали в ума му. Гласът на Самаил. Луз Терин изръмжа безсловесно. — Ти вече си налапал достатъчно — продължи иллианецът — или Самаил. — Защо да захапваш повече? И ще можеш ли да го сдъвчеш? Предлагам примирие между нас, примирие до Деня на завръщането. Ако ти не тръгнеш срещу мен, и аз не ще тръгна срещу теб. Ще се закълна да не се придвижвам на изток отвъд Равнините на Маредон, на север от Люгард и от Джеанна на запад. Виждаш ли, по-големия дял го оставям на теб. Не твърдя, че говоря от името на другите Избраници, но поне ще знаеш, че няма да имаш причини да се боиш от мен или от каквото и да е от земите, които държа. Ще се закълна да не им помагам, в нищо, което вършат срещу теб, нито ще им помагам да се защитят срещу теб. Досега ти се справи добре, премахвайки Избраници от бойното поле. Не се съмнявам, че ще продължиш също толкова добре, и по-добре отпреди, след като знаеш, че южният ти фланг е подсигурен и че другите ще се сражават без моята помощ. Подозирам, че в Деня на завръщането ще останем само ти и аз, както трябва да бъде. Както е замислено. — Зъбите на пратеника изтракаха и той млъкна. Очите му бяха на ръба на лудостта.
Примирие със Самаил? Дори да можеше да повярва, че Отстъпникът ще го спази, дори това да означаваше, че ще може да се опази от една опасност, за да се справи с всички останали, това също така означаваше да остави безброй хиляди души на милостта на Самаил, а милостта бе качество, което Самаил никога не беше притежавал. Усети как яростта се плъзга по повърхността на Празнотата и разбра, че е сграбчил сайдин. Порой от разкъсваща сладост и смразяваща гадост се вля в гнева му. Луз Терин. Дано поне да полудееше един ден със собствената си лудост. Ехото се сля със собствения му гняв, докато престана да различава единия от другия.
— Отнеси на Самаил следния отговор — каза той хладно. — Всяка смърт, която е причинил от часа на своето пробуждане, хвърлям в нозете му и му искам дан. Всяко убийство, което е извършил, хвърлям в нозете му и му искам дан. Той избегна възмездието в Рорн М’дой и в Нол Каймайн, и в Соадра… — Спомените бяха на Луз Терин, но болката заради стореното там, агонията от видяното от очите на Луз Терин пареха през покрова на Празнотата, все едно че бяха на Ранд. — Ала сега ще се погрижа да получи възмездие. Кажи му: никакво примирие с Отстъпник. Никакво примирие със Сянката.
Пратеникът вдигна трепереща длан да отрие потта от лицето си. Не, не потта. Ръката му се смъкна почервеняла. Пурпурни капки се просмукваха през порите му и той се разтрепера от глава до пети. Дори айилците зяпнаха. Плувнал в червено, иллианецът се срина на пода и кръв се плисна около него на тъмна лъскава локва, разбъркана от мятащото се тяло.