Гробище за домашни любимци

Но патрулната кола не спря. Когато стигна до ъгъла, даде мигач по всички правила и зави вляво. Луис с облекчение се подпря на дървото, дишаше на пресекулки, усещаше горчивина в пресъхналата си уста. Няма значение, че полицаите сигурно ще минат покрай неговото комби. Паркирането беше разрешено на „Мейсън Стрийт“ от осемнайсет часа вечерта, до седем сутринта. Колата му не беше единствената на улицата. Около нея бяха спрели много други автомобили, чийто собственици навярно живееха в сградите от другата страна на улицата.

Луис несъзнателно вдигна поглед към короната на дървото, зад което се бе скрил. Брястът се разклоняваше точно над главата му. Навярно би могъл…

Без да се замисли нито секунда повече, Луис сграбчи клона с две ръце и се повдигна. Обутите му в маратонки крака потърсиха опора в стъблото и по тротоара се посипаха парченца от олющената кора. Повдигна се на коляно и след миг се озова, здраво стъпил с единия си крак, върху чатала на бряста. Помисли си, че ако на полицаите им хрумне да се върнат обратно, ще открият много странна птица, кацнала на това дърво. Нямаше никакво време за губене.

Успя да се прехвърли на по-висок клон, надвиснал точно над оградата. Чувстваше се точно като дванайсетгодишен хлапак, какъвто навярно е бил някога. Дървото не беше в покой: полюшваше се леко и някак си успокояващо от поривите на вятъра. Листата му шумоляха и сякаш шепнеха. Луис се огледа и набързо прецени шансовете си. Сетне, без да размишлява повече, страхувайки се да не се разколебае, се отпусна в празното пространство, като здраво стискаше с ръце клона. Клонът беше малко по-дебел от ръката на някой здравеняк. Краката му провиснаха на около два метра от тротоара, а Луис започна да се придвижва към оградата, като местеше ръцете си върху клона. Последният силно се изви, но не се прекърши. Луис разсеяно забеляза, че сянката му го следва по циментовия тротоар под него. Беше тъмна, с неопределени очертания, напомнящи силуета на човекоподобна маймуна. Леденият вятър прониза тялото му и той се разтрепери. въпреки че лицето и шията му бяха облени в пот. Клонът се привеждаше и пружинираше под тежестта му. С всяко негово движение се огъваше все повече и повече. Ръцете и китките му започваха да отмаляват и Луис се боеше, че овлажнените му от пот длани ще отслабят хватката си.