Кладенецът на възнесението

Прозорците на Цитаделата Хастинг грееха отново за първи път от цяла година.

— Знаеш ли — каза Елънд, — с теб така и не отидохме заедно на бал.

Вин го погледна. Каретата се поклащаше, следвана от тропота на войниците. Тъкмо започваше да се стъмва.

— Срещнахме се няколко пъти на балове — продължи Елънд, — но така и не отидохме заедно. И не можах да те повозя в моята карета.

— Толкова ли ти се струва важно? — попита Вин.

Елънд повдигна рамене.

— Това е неделима част от живота. Или по-точно, беше. Има някакво примамливо спокойствие в тази сцена — кавалерът отива да вземе своята дама, после всички ги гледат и оценяват каква двойка са. Правил съм го десетина пъти с различни жени, но нито една от тях не превърна събитието в нещо специално.

Вин се усмихна.

— Мислиш ли, че някога пак ще ходим на балове?

— Не зная, Вин. Дори да оцелеем след всичко това… как можеш да танцуваш, когато толкова много хора гладуват? — Навярно си мислеше за стотиците бежанци, изтощени от скитанията си, ограбени от войниците на Страф, сгушени в склада, където ги бе открил.

„Ти си танцувал и преди — помисли тя. — И тогава също са гладували хора“. Но онези времена бяха различни. А и тогава Елънд не беше крал.

— Може би ще открием някакъв начин да спасим положението — заяви тя. — Ще правим балове, на които богаташите ще дават пари, за да хранят гладуващите.

Елънд се засмя.

— И ще прахосваме два пъти повече за баловете, отколкото ще събираме.

— А парите, които съберем, ще идат в джобовете на скаа търговците.

Елънд се замисли, а Вин се подсмихна. „Как можах да се събера с единствения пестелив благородник в града?“ Каква двойка бяха само — Мъглородна, която се скъпи да използва своите боксинги, за да се придвижва, и аристократ, смятащ, че баловете са прекалено разточителни. Цяло чудо, че Доксон успяваше да измъкне от Елънд достатъчно пари, за да издържа града.

— По-късно ще мислим за това — заяви Елънд. Порталът на Цитаделата Хастинг се отвори и зад него се показаха войници, строени за посрещането.

„Можеш да доведеш войниците си, щом искаш — подсказваше сцената. — Аз имам повече“.

В действителност се бяха озовали в доста странна ситуация. Двестате войници на Елънд бяха заобиколени от хилядата на Сет, които на свой ред бяха в обкръжението на двайсетхилядния гарнизон на Лутадел. Градът, разбира се, бе заобиколен отвън от близо сто хиляди войници. Обръчи от войскови части, всичките в готовност да встъпят в бой. Мисълта за балове и танци в миг изхвърча от главата на Вин.

Сет не ги посрещна на портала. Това задължение бе възложено на редови войник с обикновена униформа.

— Войниците ви могат да останат тук — заяви той, след като влязоха през главния вход. Навремето просторната зала бе украсена с красиви килими и гоблени, но Елънд бе наредил да ги конфискуват и продадат, за да финансира управлението си. Сет очевидно не бе докарал нови и обзавеждането оставаше все така аскетично. По-скоро приличаше на крепост, отколкото на богатска къща.