Кладенецът на възнесението

Какво щеше да стане, ако я изостави сега?

„Няма да го направи — рече си тя. — Той не е такъв човек“.

Но и добрите хора прекъсват връзките си, нали? Хората се разделят — особено тези, които поначало са различни. Въпреки това един тих глас продължаваше да нашепва в ума й.

Глас, който смяташе, че отдавна е прокудила и който не очакваше да чуе отново някога.

„Остави го ти първа — прошепна в главата й Рийн, брат й — Така ще те боли по-малко“.

Вин дочу шум отвън и настръхна. Бе твърде слаб, за да го чуят другите. Изправи се и се приближи до прозорчето.

— На патрулиране ли отиваш? — попита Елънд.

Тя се обърна и кимна.

— Защо не провериш какви постове е разположил Сет в Цитаделата Хастинг?

Вин кимна отново. Елънд й се усмихна и се върна към работата си. Вин отвори прозореца и стъпи на перваза. Зейн стоеше на крачка от нея, подпрял се на каменната козирка. Беше се наклонил под неестествен ъгъл, с крака опрени а стената и тяло, обгърнато в тъмнина.

Вин се огледа и забеляза парчето метал, което Зейн Теглеше, за да се задържи в тази позиция. Още едно доказателство за невероятните му умения. Той й се усмихна.

— Зейн? — прошепна тя.

Зейн погледна нагоре и Вин кимна. Миг по-късно и двамата се приземиха на покрива на Цитаделата Венчър.

Вин се обърна към него.

— Къде се изгуби?

Той я нападна.

Вин отскочи назад, когато Зейн се преметна и се приземи пред нея с блестящи кинжали в ръце. Тя едва докосна с крака гладкия покрив. „Пак ли ще тренираме?“ — мина й през ума.

Зейн замахна с единия кинжал и острието мина опасно близо до шията й — щеше да се забие в нея, ако не беше отскочила. Имаше сериозна промяна в атаката му този път. Беше много по-опасна.

Вин изруга тихо, извади кинжалите си и пак отскочи назад, за да избегне следващата атака. Докато се завърташе, един от кинжалите на Зейн закачи края на пелерината й.

Тя се извърна към него. Той пристъпи към нея, без да променя бойната си стойка. Изглеждаше уверен и същевременно безгрижен, сякаш се доближава до стар приятел, когото е срещнал през нощта.

„Добре тогава“ — помисли си тя, скочи напред и замахна с кинжалите.

Зейн не промени посоката и само небрежно се отстрани, колкото да избегне удара. Пресегна се, сграбчи я за китката и я задържа без никакво усилие.

Вин замръзна. Никой не можеше да е толкова добър. Зейн я разглеждаше отвисоко с черните си очи. Безразличен. Спокоен.

Гореше атиум.

Вин се освободи от хватката му и скочи назад. Той я пусна и само я проследи с поглед. Вин изпита внезапен остър пристъп на ужас — разкъсващо, първично усещане. Беше се страхувала, че този момент ще настъпи, откакто й свърши атиумът. Ужасът да осъзнаваш, че си безсилен въпреки всичките си умения и способности.

Ужасът да осъзнаваш, че ще умреш.

Понечи да отскочи встрани, но Зейн й препречи пътя още преди да е започнала. Знаеше какво ще направи Вин дори преди нея самата. Улови я отзад за рамото, дръпна я силно и я събори на покрива.