Кладенецът на възнесението

Чувстваше се сякаш отново ще ходи на бал.

Красивата синя рокля щеше да пасне чудесно на някоя от забавите, които бе посещавала в месеците преди Рухването. Не беше традиционна, но не беше и демодирана. Промените само я правеха по-забележима.

Всъщност целта на тези корекции бе да облекчат движенията й — да може да крачи по-грациозно и да се чувства по-естествено. Това на свой ред я караше да се чувства по-хубава. Изправена пред огледалото, Вин се замисли за това какво ли ще е, ако може да отиде с тази рокля на бал. Но да бъде тя — не Валет, сконфузеното момиче от провинцията. Нито дори Вин, бившата крадла от улицата. Да бъде каквато е.

Или поне каквато си представя, че е. По-уверена, след като е свикнала с амплоато си на Мъглородна. И защото е приела да гледат на нея като на човека, повалил лорд Владетеля. И защото знае, че кралят я обича.

„Може би бих могла да съм и двете“ — помисли тя и прокара пръсти надолу по мекия сатен.

— Колко си хубава, дете мое — рече Тиндуил.

Вин се обърна и се усмихна неуверено.

— Нямам никакви бижута. Дадох и последните на Елънд, за да помогне на бежанците. А и без това не бяха в цвета на тази рокля.

— Много жени използват бижутата, за да скрият собствената си посредственост — рече Тиндуил. — Ти нямаш подобна нужда.

Териската бе заела обичайната си поза, скръстила ръце, с проблясващи обеци и пръстени. Украшенията й не бяха инкрустирани със скъпоценни камъни, всъщност повечето бяха изработени от съвсем обикновени метали. Желязо, мед, пютриум. Ферохимични метали.

— Напоследък не си ходила да видиш Елънд — рече Вин и си сложи няколко дървени шноли, за да задържи косата са назад.

— Кралят доста бързо приближава момента, в който вече няма да се нуждае от напътствията ми.

— Значи е близо до това? — попита Вин. — Да заприлича на някой от хората в твоите биографии?

Тиндуил се засмя.

— За бога, не, дете. Много е далече всъщност.

— Но…

— Казах, че повече няма да се нуждае от напътствията ми — повтори Тиндуил. — Научил се е да внимава какво му говорят другите и е стигнал онзи стадий, в който започва да се опознава по-добре. Ще останеш изненадана, дете, от това колко е важен опитът за добрия управник.

— На мен ми се струва толкова променен…

— И е така — потвърди Тиндуил и сложи ръка на рамото й. — Той се превръща в човека, който винаги е знаел, че ще бъде — само не познаваше пътя. Макар че съм сурова с него, мисля, че щеше да намери този път дори и да не се бях появила. Когато човек се спъне, той или пада, или се изправя и продължава по-внимателно.

Вин се извърна към огледалото.

— Ето в какво трябваше да се превърна. Заради него.

— Заради него — съгласи се Тиндуил. — И заради себе си. Натам беше тръгнала, преди да се отклониш.

Вин я погледна.

— Ще дойдеш ли с нас довечера?

Тиндуил поклати глава.

— Не ми е мястото там. А сега върви да се срещнеш с твоя крал.