Кладенецът на възнесението

Тя не бързаше да отговори. Накрая поклати глава.

— Това… между нас двамата, Зейн. Не е каквото си мислиш.

— Какво искаш да кажеш? — попита той и пристъпи към нея.

— Аз обичам Елънд, Зейн. Наистина го обичам.

„И според теб това означава, че не можеш да имаш чувства към мен? — помисли Зейн. — Ами погледът, който зърнах в очите ти, онази неизказана нега? Не е толкова лесно, колкото смяташ, нали? Никога не е било“.

Но какво би могъл да очаква? Той се обърна.

— Разбирам те. Така е било винаги.

— Какво пък значи това?

„Елънд…“

„Убий го“ — прошепна богът.

Зейн затвори очи. Не можеше да я излъже, тя бе израснала на улицата, бе имала приятели сред крадци и измамници. Това щеше да е най-трудната част. Трябваше да й покаже нещата, които го ужасяват. Да й разкрие истината.

— Зейн? — повика го Вин. Все още беше разтреперана от атаката, но той знаеше, че умее да се възстановява бързо.

— Не виждаш ли приликата? — попита я той и се обърна в профил. — Същият нос, същата форма на лицето. Подстригах се по-късо от него, но косата ми е къдрава като неговата. Толкова ли е трудно да се забележи?

Дъхът й секна.

— Нима Страф Венчър би се доверил на друг Мъглороден? — попита Зейн. — Нима би допуснал друг до себе си, би го запознал с плановете си?

— Ти си негов син — прошепна Вин. — Ти си брат на Елънд.

Зейн кимна.

— Елънд…

— Той не знае за мен — отвърна Зейн. — Някой път трябва да го разпиташ за сексуалните вкусове на баща ни.

— Той ми е казвал — отвърна тя. — Страф държи любовници.

— По няколко причини — обясни Зейн. — Много жени означават повече деца. А повече деца — повече аломанти. Повече аломанти повишават шанса да се роди Мъглороден, когото да използваш за убиец.

Внезапен порив на вятъра раздуха мъглите. В далечината издрънча ризница — вероятно минаваше нощен патрул.

— Докато лорд Владетеля беше жив, нямаше как да стана наследник — продължи Зейн. — Знаеш колко стриктни бяха принудителите му. Израснах скрит от другите, забравен. Ти си живяла на улицата и предполагам, че това е ужасно. Но представи си какво е да си като неканен гост в собствения си дом, игнориран от всички, само защото баща ти не те признава. Да се чувстваш като просяк. Да гледаш как брат ти расте, обсипван с внимание. Как получава неща, за които ти само можеш да мечтаеш. Спокойствие, безгрижие, обич…

— Сигурно много го мразиш — прошепна Вин.

— Да го мразя? — попита Зейн. — Не. Защо да мразя човек за това, което е? Елънд не ми е сторил нищо. Освен това сега съм нужен на Страф — след като се Преобразих, той най-сетне получи това, заради което рискува близо двайсет години. Не, аз не мразя Елънд. Но понякога му завиждам. Той има всичко. И въпреки това… сякаш не знае как да го цени.

— Съжалявам — промълви тихо Вин.

Зейн поклати глава.