Сделката на капитан Ворпатрил

20.

На следващата сутрин шофьорските задължения на Тедж я отведоха в нова част на града, нещо като предградие, проснало се северно от възвишенията, които заграждаха любовно речната долина и Стария град. Бараярците, изглежда, датираха всичко спрямо важните военни събития в историята си — преди Окупацията, по време на Претендентството, след войната на Лудия Юри. И този път датировката беше историческа, но като никога свързана с мирен период, а не с поредното кръвопролитие — кварталът, казваха, бил построен „след като Грегор пое юздите“, тоест в рамките на последните две десетилетия.

Тедж зави към някаква индустриална зона и успя да вмъкне наземната кола на миниатюрния паркинг пред една малка фирма за полагане на тръби, която скоро щеше да се превърне в една силно смутена малка фирма за полагане на тръби. Звездичка взе куфарчето си и тръгна решително към вратата. Като никога, баронът не отиде с нея, нито заръча на Тедж да остане в колата. Вместо това й даде знак да тръгне с него към улицата. Тедж вдигна яката на палтото си — имаше гъста студена мъгла, но поне не валеше — и тръгна след него.

— Къде отиваме?

— При един човек, когото познавам.

— Той очаква ли ни?

— Още не.

Без предварителна уговорка, без контакт по комтаблото, а колата под наем, чиято насочваща система служеше и като проследяващо устройство за всеки, който би решил да провери маршрута на автомобила, се намираше на място, което не би предизвикало ничии подозрения… Затова ли бяха спрели точно тук, за да си осигурят фалшиво алиби? Тедж настръхна.

Баронът добави:

— Никак не ми се ще да включвам външен човек в схемата, но времето ни притиска. По всичко личи, че няма да ни удължат визата, затова трябва да действаме бързо. Моя позната, на която може да се разчита, каза, че неотдавна е използвала въпросния човек за една поръчка и той се е справил добре. Предполагам, че ще се съгласи да сътрудничи и на нас. Сега, а ако е достатъчно умен — и в бъдеще.

Пресякоха улицата към някаква промишлена сграда и влязоха през врата, на чиято табелка пишеше: „Имола & Ковакс, складове и транспорт“. Умърлушен секретар зад разхвърлян щанд, който напомни на Тедж за собственото й служебно битие в „Бързи доставки“, вдигна поглед и каза:

— С какво мога да ви помогна, сър, мадам?

— Бихте ли казали на сер Имола, че един стар негов приятел е дошъл да го види?

— Той е много зает тази сутрин, но ще го попитам. — Стандартна подготвителна реплика, както Тедж знаеше от личен опит, с която секретарите засилваха нежеланите посетители към вратата. — За кого да предам?

— За Селби.

Кратък разговор по интеркома, после секретарят ги заведе в офис на горния етаж, също толкова разхвърлян. Намръщен мъж, прехвърлящ средната възраст, облечен цивилно и с минимални като за Бараяр военни намеци в бизнес костюма си, вдигна очи от комтаблото; смръщването му много бързо се преля в изумление. Посегна, изключи изображението над видплочата и каза:

— Благодаря, Йон. Излез и затвори вратата, ако обичаш. — Секретарят преглътна с разочарование любопитството си и се подчини. Едва тогава мъжът скочи на крака, заобиколи бюрото, хвана двете ръце на барона и каза: — Шив Арка, ах, ти, стар пират такъв! Чух, че си се гътнал!