Сделката на капитан Ворпатрил

— Значи… — Тя се поколеба и го погледна през рамо. Иван бе заел добра, според него, тактическа позиция, полегнал в своята половина на леглото. — Значи, значи… ако тръгнеш на опасна мисия, аз ще разбера по това?

— Е, надявам се, че ще разбереш, защото аз съм ти казал.

— Не… — Погледът й стана замислен. — Не съм сигурна, че ще ми кажеш.

Иван се изкашля многозначително.

— Защо всъщност питаш?

— Ами… днес намерих един… кучешки нашийник и се зачудих. За теб.

— Къде?

— Ами… на пода на един гараж. Чакай малко… — Изтича в хола и след малко се върна на бегом в спалнята. Държеше тънка верижка, на която нещо дрънчеше и улавяше светлината.

Иван се търколи в леглото, взе медальона, обърна го и прочете надписа.

— А, това трябва да е много старо. Моят е различен. Може би някой го е запазил като сувенир. Сигурно е паднал от джоба му. — Въображението му услужливо роди друга, по-тъжна картинка. — Или от джоба й.

— Звучи логично.

— На бас, че човекът, който го е загубил, би искал да си го върне. В кой гараж го намери?

— О, не помня. Спирахме на много места.

— Може утре да проверя в нашите архиви. Да видим дали ще открия нещо за този тип.

— Ще можеш ли? — Изражението й за миг се проясни, после помръкна отново. — От друга страна… ще ми се да си го запазя като сувенир. — И посегна колебливо да вземе реликвата.

— Ако искаш кучешки нашийници, мога да ти дам старите си. От времето, когато бях лейтенант. — Още по-старите си нашийници, спомни си той, от времето си на редник, беше подарил на някакво гадже и повече не ги беше видял. Което доказваше, че въпреки името си нашийниците не действаха като каишка за момичета.

Тедж седна на ръба на леглото. Още изглеждаше отнесена обаче. Иван посегна към нея, но не довърши движението, спрян от следващия й въпрос:

— Иван Ксав… какво знаеш за старите бараярски пластични експлозиви?

Той се облегна назад, тотално сащисан.

— Надявам се, че не си намерила и експлозиви на пода на онзи гараж!

— Не, не.

— Колко стари?

— Много. Отпреди двайсет години, дори повече.

— В академията имахме курс по муниции, но само за съвременните разновидности.

— И преди колко време си карал този курс?

— Преди, ами… седемнайсет години?

— Тоест почти преди двайсет.

Иван примигна.

— Така излиза. Хм. — Той прегрупира силите си. — Във всеки случай, когато човек намери нещо подозрително, просто вика сапьорите, такова е правилото. В твоя случай може да се обадиш на мен, а аз ще се обадя на сапьорите.

— Ти това ли би направил?

— Естествено! Е, освен онзи стар партизански склад с експлозиви в планините Дендарии, който намерихме с Майлс и Елена, когато бяхме малки. Но ние и тримата бяхме адски тъпи хлапета, както, чичо Арал подробно обясняваше на всичко живо, след като складът… но това вече няма значение. Въпросът е, че тук-там хората все още се натъкват на стари неща, които са опасни и с които цивилните по-добре да си нямат работа. — Иван съумя да се измъкне от плетеницата на поредното лирическо отклонение и да зададе централния въпрос, който беше: — Защо питаш?